Мери Додж - Сребърните кънки

Йансон застана до него.

— Виж ти! Какво ли става в къщата на идиота? Господарят ти там ли е?

Кочияшът тайнствено кимна. Йансон изсвири с уста и се приближи още повече.

— Старият Бринкър да не е умрял? Кочияшът важно се изпъчи, но запази мълчание.

— Виж какво, плашило, ако бях сигурен, че можеш да си отваряш устата, щях да отърча ей там до къщи и да ти донеса парче сладкиш с джин-джифил.

„Плашилото“ беше човек като всички, за четири часа чакане беше огладнял като вълк. При думите на йансон даде явни признаци, че се предава.

— Хайде, приятелче — настояваше изкусителят, — казвай бързо новините — умрял ли е старият Бринкър?

— Не. Излекуван е. Върнал е паметта си — каза кочияшът, изстрелвайки думите една по една като куршуми.

И подобно на куршуми (в преносен смисъл) те улучиха Йансон Колп. Той подскочи като ранен в сърцето.

— Не може да бъде! Сигурен ли си?

Човекът стисна зъби и погледна многозначително към неугледния дом на младия Колп.

Точно тогава Йансон съзря в далечината група момчета. Като им подвикна грубо, както правят момчетата като него в целия свят — било то в Африка, Япония, Амстердам или Париж, — той хукна през-глава към тях, забравил кочияша и сладките, забравил всичко освен необикновената вест.

По този начин до залез слънце в околността стана известно, че д-р Букман, който случайно посетил къщата на идиота, му дал огромна доза лекарство, на цвят като сладкиш с джияджифил. Докато во сипвал в устата на Бринкър, шест души го държали. Идиотът веднага скочил на крака, напълно с всичкия си, съборил доктора (или го цапардосал — признаваха, че не са съвсем сигурни с кое от двете го наказал), после седнал и заговорил не как да е, а като адвокат. После се обърнал към жена си и децата си и им казал много красиви думи. Госпожа Бринкър толкова се смяла, че накрая не могла да се спре. Ханс казал: „Ето ме, татко! Тук е милото ти момче!“, а Гретел била казала: „Ето ме, татко! Тук е милото ти момиче!“, и после видели доктора, седнал в каретата, блед като смъртник.

Когато д-р Букман посети Бринкъровата къща на следващия ден, не можа да не забележи колко весело и приветливо е станало там. Щом отвори вратата, веднага усети атмосферата на щастие. Госпожа Бринкър седеше кротко до леглото и плетеше, съпругът й спеше дълбок спокоен сън, а Гретел безшумно месеше ръжен хляб на масата в ъгъла.

Докторът не се задържа дълго. Зададе няколко обичайни въпроса, изглеждаше доволен от отговорите и след като премери пулса на пациента, каза:

— Ах, все още е доста отпаднал, госпожо, наистина е доста отпаднал. Трябва да се подкрепи. Можете да започнете да храните пациента, но внимавайте — не му давайте много. Храната трябва да бъде силна и подбрана.

— Имаме черен хляб, господине, и овесена каша — отговори радостно госпожа Бринкър. — Винаги ги е понасял добре.

Докторът се намръщи.

— В никакъв случай. Трябва да му дадете бульон от прясно месо, препечен бял хляб, хубаво вино — „Малага“ … хъм … Изглежда му е студено. Завийте го по-добре, с нещо по-леко и топло. Къде е: момчето?

— Ханс отиде в Брук да търси работа. Скоро ще се върне. Не желае ли господинът да седне?

Не мога да кажа какво изплаши доктора — дали това, че предложеното от госпожа Бринкър протрито столче не изглеждаше особено примамливо, или самата госпожа — отчасти защото беше жена, отчасти защото лицето й внезапно бе придобило разтревожено, печално изражение. Със сигурност знам обаче, че нашият доктор-чудак се огледа припряно, промърмори нещо за някакъв „изключителен случай“, поклони се и изчезна, преди госпожа Бринкър да успее да каже нещо.

Странно е, че посещението на добрия благодетел сякаш остави след себе си облак, но така беше. Гретел се намръщи — както се мръщи разтревожено дете, и започна яростно да меси тестото, без да вдига поглед. Госпожа Бринкър се завтече до леглото на съпруга си, наведе се над него и избухна в приглушени, но силни ридания.

След миг влезе Ханс.

— Какво има, мамо? — прошепна уплашено той. — Какво ти е? Да не би татко да е зле?

Тя обърна към него изкривеното си от плача лице, без да направи опит да скрие тревогата си.

— Да. Той гладува и ще загине. Господинът каза така.

Ханс пребледня.

— Какво искаш да кажеш, мамо? Трябва веднага да го нахраним. Хайде, Гретел, дай ми кашата.

— Не! — извика ужасена майката, но без да повиши глас. — Може да го умори. Грубата храна е прекалено тежка за него. О, Ханс, той ще умре — татко ти ще умре, ако се отнасяме така е него. Трябва месо, сладко вино и топла завивка. Какво да правя, ах, какво да правя? — плачеше тя и кършеше ръце. — В къщи нямаме и стайвър.