Мери Додж - Сребърните кънки

Гретел сви устни — в този миг тя можеше да изрази съчувствието си единствено така. Сълзите й падаха една след друга върху тестото.

— Господинът каза ли, че тези неща са нужни на татко? — попита Ханс.

— Да, каза.

— Е, мамо, не плачи. Ще ги намерим. Ще донеса месо и вино преди полунощ. Вземи завивката от моето легло, аз ще спя в сламата.

— Добре, Ханс, но макар и малка, тя е тежка. А господинът каза, че трябва да бъде лека и топла. Ще умре. И торфът свършва, Ханс. Баща ти го е хабил напразно — хвърлял го е в огъня, когато не съм гледала, милия.

— Нищо, мамо — прошепна бодро Ханс. — Можем да отсечем върбата и да я изгорим, ако стане нужда, но още тази нощ ще донеса нещо. Трябва да има работа в Амстердам, макар в Брук да няма. Не бой се, мамо — най-лошото вече мина. Сега с всичко можем да се справим, добре, че татко отново дойде на себе си.

— Ах! — проплака госпожа Бринкър, като бързо изтри очите си. — Имаш право.

— Разбира се. Погледни, мамо, колко кротко спи. Мислиш ли, че господ ще го остави да умре от глад, след като току-що ни го е върнал? Сигурен съм, мамо, че ще донеса всичко, от което се нуждае татко — все едно, че джобът ми е препълнен със злато. Успокой се, не се притеснявай.

И като я целуна бързо, Ханс грабна кънките си и се измъкна от къщи.

Клетият Ханс! Претърпял неуспех сутринта, почти поболял се от новата тревога, той гледаше сърцато и се опитваше да си свирука, запътил се решително с твърдото намерение да оправи нещата.

Досега немотията никога не беше притеснявала семейство Бринкър толкова много. Запасите им от торф бяха почти изчерпани, а цялото брашно на къщата беше отишло в тестото на Гретел.

Почти не се бяха хранили в последно време и едва ли бяха забелязали това. Госпожа Бринкър беше толкова сигурна, че тя и децата ще успеят да спечелят пари, преди да стане прекалено късно, че се беше отдала на радостта от подобрението на болния. Дори не беше казала на Ханс, че са похарчили и последните сребърни монети от старата ръкавица.

Ханс се укори, че не спря доктора, когато го видя да се качва на каретата, за да стигне бързо до Амстердам.

„Сигурно има някакво недоразумение — мислеше той. — Господинът не може да не е знаел, че не разполагаме с месо и сладко вино. И все пак татко изглежда много отпаднал, наистина. Трябва да намеря работа. Ако господин ван Холп се беше завърнал от Ротердам, щях да имам доста работа. Но младият господин Петър ми каза да се обърна към него, ако имаме нужда от помощ. Веднага ще отида при нето. О, защо не е лято!“

През цялото това време Ханс бързаше към канала. Скоро сложи кънките и леко се плъзна по посока на дома на ван Холп. „Татко има нужда от месо и вино веднага — мърмореше си той. — Но как да успея да спечеля пари, за да ги купя още днес? Няма друг начин, освен да отида, както обещах, при младия господин. Какво му струва да ни направи подарък месо и вино? Веднъж да нахраним татко, бързо ще отида в Амстердам и ще изработя нужното за утре.“

После му хрумнаха други мисли — мисли, от които сърцето му тежко затуптя, а страните му пламнаха от срам. „Но това е най-малкото просия. А Бринкърови никога не са били просяци. Аз ли ще бъда първият? Нали клетият ми баща, едва възвърнал живота си, веднага ще научи, че семейството му е молило за милостиня — за него, който винаги е бил предвидлив и пестелив! Не! — извика Ханс високо. — Хиляди пъти по-добре е да се разделим с часовника. Поне мога да го заложа срещу пари в Амстердам — помисли той, като зави обратно. — Това не е позор. Веднага ще си намеря работа и ще го откупя. Не, бих могъл дори да говоря с баща си за това!“

При последната мисъл момчето едва не затанцува от радост. Защо наистина да не говори с баща си? Той вече е разумно същество. „Може да се събуди — мислеше си Ханс, — бодър и отпочинал. Може да каже, че часовникът не трябва и ще го продадем. Ура!“ И Ханс сякаш полетя по леда.

След няколко мига вече размахваше кънките в ръка и тичаше към къщи.

Майка му го посрещна на прага.

— Ханс! — извика тя с грейнало от радост лице. — Младата дама беше тука с прислужницата си. Донесе всичко: месо, сладко, вино, хляб — пълна кошница! После пристигна още вино и прекрасна постелка и завивка за баща ти, изпратени от господина по човек от града. О, сега вече ще се оправи. Господ да ги поживи!

— Господ да ги поживи! — повтори като ехо Ханс и за първи път този ден очите му се напълниха със сълзи.

Тази вечер Раф Бринкър се почувствува толкова добре, че настоя да посели малко край огъня на грубия стол с висока облегалка. Известно време всички в малката къта се суетяха. Ханс беше най-важният в случая, защото баща му беше тежък мъж и имаше нужда да се облегне на нещо устойчиво. Госпожа Бринкър, която далеч не приличаше на изнежените знатни дами, беше толкова уплашена и развълнувана от сериозната крачка, която предприемаха да го местят без нареждането на доктора, че едва не събори съпруга си, макар че се смяташе за главната му опора и подкрепа.