Мери Додж - Сребърните кънки

— Не, не — изхлипа госпожа Бринкър и повдигна престилката към очите си.

— Чакай, чакай, защо плачеш? — попита загрижено Раф. — Като стъпя отново на крака, ще напълним друга кесия. Добре, че ти казах за парите, преди да падна.

— Какво си ми казал, Раф?

— Ами че ги зарових. Току-що сънувах, че нищо не съм ти казвал за това.

Госпожа Бринкър тръгна към него. Ханс я улови за ръката.

— Тихо, мамо! — прошепна той и бързо я дръпна настрани. — Трябва да сме много внимателни.

И докато тя стоеше със стиснати ръце, затаила в очакване дъх, Ханс отново отиде до одъра. Разтреперан от вълнение, той каза:

— Какъв тревожен сън. Спомняш ли си къде зарови парите, татко?

— Да, момчето ми. Беше преди зазоряване точно в деня, когато пострадах. Предната вечер Йан Кампхъйзън каза нещо, което ме накара да се усъмня в честността му. Той единствен освен майка ти знаеше, че сме спестили хиляда гулдена. Затова станах през нощта и зарових парите — какъв глупак съм бил да подозирам стария си приятел!

— Сигурен съм, татко — продължи Ханс закачливо, като даде знак на майка си и Гретел да мълчат. — че си забравил къде си ги заровил.

… Ха-ха! Не, разбира се. Но лека нощ, сине, доспа ми се пак.

Ханс щеше да се оттегли, но не можеше да не се подчини на знаците, които му правеше майка-му, затова внимателно каза:

— Лека нощ, татко. Къде каза, че си заровил парите? Тогава съм бил съвсем малък.

— Близо до младата върба зад къщата — изрече сънено Раф Бринкър.

— А, да. На север от дървото — нали, татко?

— Не, на юг. Ах, хитрецо, ти добре знаеш мястото — трябва да си бил там, когато майка ти е вземала парите. Е, сине, това е… премести възглавницата… така. Лека нощ.

— Лека нощ, татко! — каза Ханс, готов да заподскача от радост.

Луната изгря много късно тази нощ — беше пълна и ярка и засвети в малкото прозорче, но лъчите й не разтревожиха Раф Бринкър. Двамата с Гретел бяха заспали дълбоко. А на Ханс и майка му предстоеше друга работа.

След като набързо се приготвиха, те потеглиха с ведри, изпълнени с очакване липа, понесли счупена лопата и ръждясали инструменти, служили дни наред на Раф, когато беше здрав и работеше по дигите.

Навън беше толкова светло, че върбата се виждаше ясно. Замръзналата земя бе твърда като камък, но Ханс и майка му не се колебаха. Бояха се единствено да не събудят заспалите в къщата.

— Лостът за разбиване на лед е тъкмо за такава работа, мамо — каза Ханс, като удряше разпалено. — Но земята е толкова скована, че не му отстъпва.

— Не бой се, Ханс — отговори майка му, като го гледаше с вълнение. — Дай да опитам малко.

Скоро успяха да забият лоста, после направиха дупка и нататък не беше толкова трудно.

Продължаваха да работят на смени, като си шепнеха весело. Сегиз-тогиз госпожа Бринкър тихо прекрачваше прага и се ослушваше, за да е сигурна, че съпругът й спи.

— Колко много ще се зарадва на новината — засмя се тя, — когато достатъчно укрепне, за да му кажем. Как ми се иска да сложа кесията и чорапа — точно както сме ги намерили, до него в тази благословена нощ и той, милият, да ги види, когато се събуди.

— Първо да ги намерим, мамо — задъхано изрече Ханс, който продължаваше да копае.

— Не се съмнявай. Не могат вече да ни избягат — отговори тя и потрепера от студ и вълнение, като клекна до дупката. — По всяка вероятност ще бъдат в глиненото гърне, което се изгуби толкова отдавна.

По това време Ханс също беше започнал да трепери, но не от студ. Беше изкопал на повече от фут дълбочина доста голямо място от южната страна на дървото. Всеки миг можеха да попаднат на съкровището.

Междувременно звездите проблясваха и премигваха, сякаш си казваха: „Необикновена страна е Холандия! Колко доказателства за това виждаме!“

— Странно, че милият татко ги е заровил чак толкова дълбоко — каза госпожа Бринкър доста озадачено. — Сигурна съм, че тогава земята не е била скована. Колко умно е постъпил, че не се е доверил на Йан Кампхъйзън — по това време никой не се съмняваше в него. През ум не ми е минавало, че този красив и толкова весел човек ще иде някога в затвора. Хайде, Ханс, нека те сменя — колкото по-надълбоко стигаме, по-лесно става. Не ми се ще да съсипем дървото, Ханс. Как мислиш, ще го повредим ли?

— Не зная — замислено отговори той.

Часове наред майката и синът продължаваха да работят. Дупката ставаше все по-голяма и по-дълбока. По небето започнаха да се събират облаци, които хвърляха причудливи сенки. Едва когато луната и звездите избледняха и започна да струи дневна светлина, Мейтйъ Бринкър и Ханс се спогледаха безнадеждно.