Мери Додж - Сребърните кънки

Ханс напусна къщата на ван Холпови с леко сърце. Петър беше донесъл от Харлем вестта, че младият Бринкър може да започне работа — да прави врати за летни къщи. Ван Холпови имали удобна работилница, която щяла да бъде на негово разположение, докато ги изработва.

Петър не каза на Ханс, че е ходил чак до Харлем с единствената цел да уговори този план с мъ-нер ван Холп. Стигаше му да види как лицето на младия Бринкър придоби радостен, възторжен из-раз.

— Мисля, че ще мога да се справя — каза Ханс — макар че не съм учил този занаят.

— Сигурен съм, че ще можеш — отвърна сърдечно Петър. — В работилницата ще откриеш всички инструменти, които са ти нужни. Тя е наблизо, почти скрита зад онзи плет от храсти. През лятото когато плетът се раззелени напълно, работилницата изобщо не се вижда. Как е баща си днес?

— По-добре, господине — оздравява с всеки изминат час.

— Това е най-необикновеното нещо, за което съм чувал. Излиза, че намусеният стар доктор е велик човек.

— Ах, господине — каза Ханс с топлота. — Той е нещо повече от велик. Той е добър. Ако не беше доброто му сърце и голямото му умение, клетият татко щеше да продължава да живее в мрак. Мисля — добави той със светнали очи, — че хирургията е най-благородната наука в света!

Петър сви рамене.

— Може да е много благородна, но не е съвсем по вкуса ми. Без съмнение обаче доктор Букман е способен хирург. Що се отнася до сърцето му — опазил ме бог от такива сърца!

— Защо говорите така, господине? — попита Ханс.

Точно тогава от съседната стая дойде една дама.

Това беше госпожа ван Холп, с най-великолепната шапчица и най-дългата атлазена престилка с къдрици от дантели, които можете да си представите. Тя кимна спокойно на Ханс, който се отдръпна от огъня и се поклони колкото се може по-почтително.

Петър веднага придърпа един дъбов стол с висока облегалка към огъня и дамата седна. От двете страни на камината бяха поставени коркови трупче-та и Петър подложи едното под краката на майка си.

Ханс понечи да си тръгне.

— Ако обичате, почакайте, млади момко — каза дамата. — Случайно чух да разговаряте със сина ми, ако не се лъжа, за моя приятел доктор Букман. Прав сте, млади момко. Доктор Букман има много добро сърце. Разбери, Петър, можем да сбъркаме, ако преценяваме хората само по обноските им, макар че пристойното държание в никакъв случай не бива да се пренебрегва.

— Не искам да покажа неуважение, мамо — каза Петър, — но съм убеден, че никой няма право цял живот да ръмжи и да се зъби, както казват, че прави той.

— Както казват… Ах, Петър — това може да означава както „всички“, така и „никой“. Доктор Букман има една голяма скръб. Преди доста години при много мъчителни обстоятелства изгуби единственото си дете — прекрасен момък, макар че го смятаха малко припрян и буен. Дотогава Херарт Букман беше един от най-приятните хора, които познавах.

Като каза това, госпожа ван Холп погледна ласкаво двете момчета, стана и напусна стаята така благопристойно, както беше влязла.

Петър, разубеден едва наполовина, промърмори нещо в смисъл, че е грях човек да позволява скръбта му да превръща меда в жлъчка, докато изпращаше посетителя си към тясната странична врата.

Преди да се разделят, той посъветва Ханс да се поддържа в добра форма, „защото, както добави той, след като баща ти се оправя, ще бъдеш в добро разположение на духа за надбягването. Ще бъде най-славното пързаляне, каквото е имало някога в тази част на света. Всички говорят само за това — помни, че трябва да се опиташ да спечелиш“.

— Няма да участвувам в надбягването — каза Ханс с наведена глава.

— Няма да участвуваш ли? Как така? — И веднага мислите на Петър се изпълниха с подозрение към Карл Схомъл.

— Защото нямам възможност — отговори Ханс, навеждайки се да нахлузи големите обувки.

Нещо в държанието на момчето накара Петър да усети, че няма да е удобно да настоява за обяснение. Взе си довиждане с Ханс и замислено гледаше подире му, докато той се отдалечаваше.

След миг Петър извика:

— Ханс Бринкър!

— Какво има, господине?

— Вземам си назад думите за доктор Букман.

— Добре, господине.

И двамата се разсмяха. Но усмихнатото лице на Петър придоби озадачен и учуден вид, когато видя как Ханс коленичи край канала и си сложи дървените кънки.

— Много странно — поклати глава Петър, като се обърна да влезе в къщи. — Защо ли това момче не кара с новите си кънки?