Мери Додж - Сребърните кънки

Когато Ани погледна Ханс, на лицето й се появи сериозно изражение — може би защото от все сърце желаеше поне веднъж да притежава вълшебна сила.

Нещо сякаш прошепна на Ханс, че в този миг тя е повече от простосмъртна.

— Искам — каза тържествено той — да намеря онова, което търсех снощи.

Гретел весело се засмя. Госпожа Бринкър простена „Засрами се, Ханс!“ и унило влезе в къщи.

Кръстницата-фея скочи на крака и тропна три пъти по земята.

— Желанието ти ще бъде изпълнено — каза тя, — каквото и да говорят другите.

После с игрива тържественост бръкна в джоба на престилката и извади едно голямо стъклено мънисто.

— Зарови го — каза тя, давайки го на Ханс — там, където тропнах с крак, и преди да изгрее луната, желанието ти ще бъде изпълнено.

Гретел се смееше по-весело от всякога. „Кръстницата“ се престори на много недоволна.

— Лошо дете — каза тя с ужасно сърдит глас. — Като наказание за това, че се присмиваш на една фея, твоето желание няма да бъде изпълнено!

— Ха! — извика Гретел ликуващо. — Поне почакай, докато те помолят, кръстнице! Не съм казала, че имам някакво желание.

Ани играеше ролята си добре. Докато те се смееха радостно, тя, без да се усмихва, гордо потегли — олицетворение на оскърбеното достойнство.

— Лека нощ, фейо! — безспирно викаха те.

— Лека нощ, простосмъртни! — извика най-после тя, прескочи една замръзнала канавка и затича бързо към къщи.

— О, тя така прилича на цветята — толкова мила и прекрасна е! — извика Гретел, която гледаше подире й с огромно възхищение. — А само като си помисля колко много дни прекарва в онази тъмна стая с баба си … Какво има, братко Ханс? Какво се каниш да правиш?

— Сега ще видиш! — отговори Ханс, втурна се в къщата и след миг изскочи отново, като държеше з ръце лопатата и лоста за лед. — Ще заровя вълшебното мънисто!

Раф Бринкър все още спеше дълбок сън. Жена му взе малко торф от почти изчерпаните запаси и го сложи върху жаравата. После отвори вратата н каза ласкаво:

— Идвайте, деца!

— Мамо, мамо! Ела да видиш! — изкрещя Ханс.

— Пресвети Бавън! — възкликна майката и се втурна навън. — Какво ти става, момче?

— Бързо ела, мамо! — извика той в силно възбуждение, като копаеше е всичка сила и забиваше лоста на всяка дума: — Не виждаш ли? Това е мястото — точно тук, от южната страна на пъна. Как не сме се сетили снощи! Пънът е на старата върба — онази, която отсече миналата пролет, защото правеше сянка на картофите. Младото дръвче не беше пораснало, когато татко … Ура!

Госпожа Бринкър не можеше да говори. Отпусна се на колене до Ханс точно когато той измъкваше … старото глинено гърне!

Ханс пъхна вътре ръката си и извади … парче тухла … после още едно … и още едно … после — чорапа и кесията, почернели и плесенясали, но пълни с отдавна изгубеното съкровище!

Как се радваха! Как се смяха! Как плакаха! Как броиха парите, когато влязоха в къщи! Беше чудо, че Раф не се събуди. Сигурно сънуваше приятни сънища, защото се усмихваше.

Вечерята на госпожа Бринкър и децата й не беше бедна, уверявам ви в това. Вече нямаше нужда да пазят лакомствата.

— Утре ще купим на баща ви прясна храна — каза майката, като донесе студено месо, вино, хляб и сладко и ги сложи на чистата чамова маса. — Сядайте деца, сядайте.

Когато заспиваше тази нощ, Ани се чудеше дали Ханс е загубил ножчето си и си мислеше колко весело ще бъде, ако след всичко това го намери.

Ханс едва затвори очи и се озова в някакъв гъсталак: наоколо се търкаляха гърнета със злато, а от всеки клон висяха часовници, кънки и лъскави мъниста.

Колкото и странно да звучи, щом наближеше някой клон, той се превръщаше в пън, а на пъна седеше най-прекрасната фея, която можете да си представите, облечена с аленочервено палтенце и синя пола.

Освен изчезналите гулдени, още нещо се изясни в деня, когато дойде кръстницата-фея — историята на часовника, който вярната съпруга на Раф беше пазила ревниво в продължение на десет години. През дългите часове на мъчително изкушение тя се боеше дори да го погледне, да не би да престъпи молбата на своя мъж. Толкова й беше трудно да вижда как децата гладуват и да знае, че ако продаде часовника, техните страни ще поруменеят като рози — но възкликваше: „Не! Мейтйъ Бринкър не е от жените, които забравят последните заръки на съпруга си — каквото и да се случи.“

„Пази добре часовника“, беше казал той, като и го подаваше — и толкова. Обяснение не последва, защото едва беше изрекъл тези думи, когато един от приятелите му работници се втурна в къщата с вика: „Идвай, човече! Водата приижда! Имат нужда от тебе на дигите!“