Мери Додж - Сребърните кънки

Слънцето отдавна беше залязло далече зад хоризонта, когато нашият герой с радостна душа и с нещо като усмивка върху лицето смъкна дървените „кънки“ и обзет от надежда, тръгна към малката прилична на колиба къща, известна отдавна под името „дома на идиота“.

И по-слаби очи от неговите щяха да различат двете дребни фигури, които се движеха близо до входа.

Сивото старателно закърпено палтенце и избелялата синя пола, върху която имаше престилка с още по-избелял син цвят, износената нахлупената шапци ца и пъргавите малки нозе в огромните прилични на лодки обувки — принадлежаха, разбира се, на Гретел. Щеше да ги познае, където и да е.

Гиздавото яркочервено палтенце, красивата пола с черно по края, кокетната шапчица, изпод която се подаваха златните обеци, изящната престилка и прилепналите към краката кожени обувки, които сякаш бяха расли заедно с тях, без съмнени, дори ако ги беше получил като бърза пратка от самия римски папа, Ханс щеше да се закълне, че те принадлежат на Ани.

Двете момичета бавно крачеха напред-назад пред къщата. Разбира се, бяха се хванали за ръка и така усилено кимаха и клатеха глави, сякаш обсъждаха въпросите на кралството.

Като нададе радостен вик, Ханс забърза към тях.

— Привет, момичета! Намерих работа!

Това накара майка му да излезе на вратата.

Тя също имаше приятни известия. Бащата продължаваше да се оправя. Беше прекарал седнал почти целия ден и сега спеше — както заяви госпожа Бринкър — „кротко като агънце“.

— Сега е мой ред, Ханс — каза Ани, като го дръпна настрани, след като той каза на майка си добрата новина от мънер ван Холп. — Продадох кънките и ти нося парите.

— Седем гулдена! — извика Ханс с учудване, когато преброи монетите. — Та това е три пъти повече, отколкото платих за тях!

— Какво да се прави — каза Ани. — Не сме виновни, ако купувачът разбира повече от нас.

Ханс я стрелна с очи.

— О, Ани!

— О, Ханс! — имитира го тя, като нацупи устни и се опита да си придаде страхотно зъл и мошенически вид.

— Виж какво, Ани, зная, че си го направила, без да искаш. Трябва да върнеш част от парите.

— Няма да го направя — упорствуваше Ани. — Кънките са продадени и точка.

Но като видя, че Ханс е наистина наскърбен, тя добави с по-тих глас:

— Защо не ми вярваш, Ханс, щом ти казвам, че е така? Човекът, който купи кънките, настоя да плати за тях седем гулдена.

— Вярвам ти — отговори той и светлината на ясносините му очи сякаш се появи и започна да проблясва под Анините клепки.

При вида на толкова много сребро госпожа Бринкър се зарадва, но когато научи, че Ханс се е разделил със съкровището си, за да го получи, въздъхна и възкликна:

— Господ да те благослови, дете! Ще ти бъде много тъжно за кънките.

— Вземи, мамо — каза момчето, като бръкна дълбоко в джоба си. — Ето още пари. Ако продължава така, ще забогатеем.

— Да, наистина — отговори тя, като нетърпеливо протегна ръка. После сниши глас и добави: — Да не беше Йан Кампхъйзън, щяхме да бъдем богати.

Той е бил при върбата преди години, Ханс, бъди сигурен!

— Да, изглежда вероятно — въздъхна Ханс. — Е, мамо, трябва храбро да се откажем от мисълта за парите. Ясно е, че са изчезнали — татко каза всичко, което знае. Да не мислим повече за тях.

— Лесно е да се каже, Ханс. Ще се опитам, колкото и да ми е трудно, защото клетият ми мъж има нужда от толкова много удобства. Я виж ти! Къде отлетяха момичетата? Току-що бяха тука. Къде ли са хукнали?

— Отидоха зад къщата — каза Ханс. — Изглежда искат да се скрият от нас. Ей сега ще ти ги доведа. И двете се движат по-бързо и безшумно От онзи заек, но аз най-напред ще ги изплаша хубавичко.

— А, това наистина е заек. Почакай, Ханс, клетникът трябва да е бил много гладен, за да напусне дупката си в това студено време. Ще му изнеса някоя коричка хляб.

И като каза това, добрата жена се засуети и влезе вътре. Скоро отново излезе, но Ханс беше забравил да я чака, а заекът, след като огледа спокойно обстановката, бе избягал в неизвестна посока. Госпожа Бринкър зави зад ъгъла на къщата и намери децата. Ханс и Гретел стояха пред Ани, небрежно седнала на един пън.

— Хубави сте като картина! — извика госпожа Бринкър, загледала ги с възхищение. — Много рисунки съм виждала в господарската къща в Хайделберг, но тази надминава всичките. Моите са недодялани, но ти, Ани, си същинска фея.

— Така ли? — засмя се Ани и цялата светна от радост. — Тогава, Гретел и Ханс, представете си, че съм кръстницата ви, която е дошла да ви посети. И на всеки от вас ще изпълня по едно желание. Какво е твоето желание, млади господине?