Мери Додж - Сребърните кънки

Разтревожена, Хилда изтича зад ъгъла, където раздърпаната слама висеше от ниския покрив.

Внезапно една мисъл я спря.

„Не е редно да надничам така в чужди къщи“, каза си тя и като повика тихо Гретел, добави шепнешком:

— Погледни ти — може просто да спи.

Гретел се опита да стигне до мястото, но цялата трепереше. Хилда побърза да я подкрепи.

— Боя се, че самата ти си се разболяла — каза загрижено тя.

— Не, не съм болна, госпожице, само че сърцето ми непрекъснато плаче, макар че очите ми са сухи като вашите. Ах, госпожице, но вие плачете? Плачете за нас! О, госпожице, господ ви вижда. Сега вече зная, че татко ще оздравее.

И както се мъчеше да погледне през малкия прозорец, клетото дете покри с целувки ръката на Хилда.

Счупената рамка беше поправяна неведнъж, скъсан лист хартия покриваше долната половина на прозореца.

— Виждаш ли нещо? — прошепна накрая Хилда.

— Да. Татко лежи неподвижно, главата му е бинтована, всички са вперили поглед в него. О, госпожице! — почти изпищя Гретел и се отдръпна, като бързо и умело свали тежките дървени обувки. — Трябва да отида при мама. Ще дойдете ли с мене?

— Не сега, звънецът бие. Ще се върна скоро. Довиждане!

Гретел почти не чу думите й. Но после дни наред си спомняше топлата, жалостива усмивка на лицето на Хилда, когато си тръгваше.

И ангел не би влязъл в къщата така безшумно. Гретел, без да се осмели да погледне някого, с тихи стъпки се промъкна до майка си.

В стаята цареше безмълвие. Тя долавяше дишането на стария доктор. Струваше й се, че чува как искрите падат върху пепелта в огнището. Ръката на майка й беше много студена, но по страните й горяха червени петна, а очите й бяха като на кошута, толкова бистри, тъжни и изпълнени с очакване.

Най-после нещо се размърда на кревата — съвсем неуловимо, но достатъчно, за да накара всички да се сепнат. Д-р Букман в очакване се наведе напред.

Отново се размърда. Огромната ръка на клетия човек — толкова бяла и отпусната — потрепна, после се насочи уверено към главата.

Опипа превръзката — но не неспокойно или безумно, а с въпросително движение, което накара д-р Букман да стаи дъх. После очите бавно се отвориха.

— Внимателно, внимателно! — чу се глас, който прозвуча много странно на Гретел. — Вдигнете рогозката по-високо, момчета! Сега хвърлете отгоре глината. Водите се покачват бързо — няма време да …

Госпожа Бринкър скочи като млада пантера. Сграбчи ръцете му и като се наведе над него, извика:

— Раф, момчето ми! Кажи ми нещо!

— Ти ли си, Мейтйъ? — попита той със слаб глас. — Бях заспал … мисля, че се ударих … Къде е малкият Ханс?

— Тук съм, татко! — извика Ханс, извън себе си от радост, но докторът го спря.

— Позна ни! — изпищя госпожа Бринкър. — Милостиви боже! Позна ни! Гретел, Гретел! Ела да видиш баща си!

Напразно д-р Букман заповядваше да пазят тишина и се опитваше да ги отстрани от леглото. Не можа да ги спре.

Ханс и майка му едновременно се смееха и плачеха, надвесили се над пробудилия се за нов живот човек. Гретел не издаде нито звук, но гледаше всички с радостни светнали очи. Баща й говореше със слаб глас.

— Бебето спи ли, Мейтйъ?

— Бебето! — като ехо повтори госпожа Бринкър. — О, Гретел, за тебе говори! И нарича Ханс „малкия Ханс“! Десет години сън! О, гоподине, вие спасихте всички нас. Десет години той беше в забрава. Деца, защо не благодарите на господина?

Добрата жена беше извън себе си от радост. Д-р Букман не каза нищо, но когато погледът му срещна нейния, посочи нагоре. Тя разбра. Ханс и Гретел също разбраха.

Едновременно те коленичиха редом до одъра. Госпожа Бринкър държеше ръката на съпруга си дори докато се молеше. Д-р Букман беше навел глава. Асистентът стоеше до огнището, с гръб към тях.

— Защо се молите? — промърмори бащата, който с усилие наблюдаваше как стават на крака. — Празник ли е?

Не беше неделя, но жена му кимна с глава, защото не можеше да говори.

— Тогава да прочетем една глава … — проговори бавно и с мъка Раф Бринкър. — Не разбирам какво става. Чувствувам се много, много слаб. Може би свещеникът ще я прочете.

Гретел взе голямата холандска библия от резбованата полица. Д-р Букман, който изпита смущение, че го наричат „свещеник“, се закашля и подаде книгата на асистента си.

— Чети — измърмори той. — Трябва да ги усмирим, иначе човекът може да умре.

Когато свършиха главата, госпожа Бринкър тайнствено направи знак на останалите, че съпругът й спи.