Мери Додж - Сребърните кънки

— А една операция може да го спаси — каза Ханс настойчиво. — А след колко време може да сме сигурни?

Д-р Букман започна да проявява признаци на безпокойство.

— След ден, а може и след час. Поговори с майка си, момче, нека тя реши. Не разполагам с време.

Ханс пристъпи към майка си. Отначало, когато тя го погледна, той не можеше да каже нито дума; после отвърна очи и изрече с твърд глас:

— Трябва да говоря с мама насаме. Чевръстата малка Гретел, която не разбираше напълно какво става, изгледа Ханс с възмущение и се дръпна настрани.

— Върни се, Гретел, и седни — съжали я Ханс.

Тя се подчини.

Госпожа Бринкър и синът й застанаха до прозореца, а докторът и асистентът му, наведени над леглото, разговаряха тихо. Нямаше опасност да разтревожат пациента. Той сякаш беше сляп и глух. Само слабите жалостиви стонове показваха, че това е живо същество. Ханс говореше със сериозно изражение, но тихо, защото не искаше сестра му да чува.

Госпожа Бринкър доближи до него лицето си със сухи, попукани устни, като че ли подозираше, че думите му имат друго значение. Веднъж изхлипа уплашено и Гретел се сепна, но след това слушаше спокойно.

Когато Ханс свърши, майка му се обърна и хвърли продължителен измъчен поглед към съпруга си, който лежеше бледен и безчувствен, и застана на колене до леглото.

Бедната малка Гретел! Какво ли означаваше това? Тя погледна въпросително към Ханс — той стоеше прав, но главата му беше склонена като при молитва; погледна към доктора — той внимателно опипваше главата на баща й; погледна асистента — мъжът се изкашля и й обърна гръб; погледна майка си. Ах! Малка Гретел, това е най-доброто, което можеш да направиш — да коленичиш до нея, да обгърнеш шията й с топлите си млади ръце, да плачеш и да молиш бога да те чуе.

Когато майката се изправи, д-р Букман, в чийто поглед се криеше тревога, попита троснато:

— Е, ще го направим ли?

— Ще му причини ли болка? — попита тя с треперещ глас.

— Не мога да кажа. Сигурно няма. Ще го направим ли?

— Това може да го излекува, казвате. Господине, казали сте на момчето ми, че… че… — И тя спря.

— Да, госпожо, казах, че пациентът може да се влоши, докато трае операцията — но нека се надяваме, че това няма да стане …

Докторът погледна часовника си. Асистентът нетърпеливо пристъпи към прозореца.

— Хайде, времето не чака. Да или не?

Ханс прегърна майка си. Това беше необичайно за него. А сега дори опря глава на раменете й.

— Господинът очаква отговор — прошепна той. От дълго време госпожа Брикнър беше главата на семейството във всяко отношение — много пъти беше проявявала строгост към Ханс, имаше сила да му посочва правия път и изпитваше майчинска радост от послушанието — а сега се чувствуваше толкова слаба и безпомощна. Здравата му прегръдка й помогна много. Дори русата коса при докосване излъчваше сила.

Тя се обърна към сина си умолително:

— О, Ханс, какво да кажа?

— Кажи каквото те съветва бог — отговори Ханс и наведе глава.

Направо от сърцето на майката излезе припряната, въпросителна молитва, а с нея дойде и отговорът. Тя се обърна към д-р Букман.

— Имате право, господине. Давам съгласието си.

— Хъм! — промърмори докторът, сякаш искаше да каже: „Много се бавихте с решението.“ След това поговори малко с асистента си, който привидно го слушаше съвсем почтително, но вътрешно се радваше на голямата смешка, която щеше да разказва на приятелите си — състуденти: беше видял истински сълзи в очите на „Стария Букман“!

Междувременно Гретел трепереше и продължаваше да наблюдава, без да продума. Но когато видя докторът да отваря едно кожено куфарче и да изважда едно след друго остри, блестящи инструменти, скочи на крака.

— О, мамо, клетият татко не е направил нищо лошо. Нима ще го убият?

— Не зная, дете — проплака госпожа Бринкър, като гледаше тъжно Гретел. — Не зная.

— Така не може, госпожо — каза сурово д-р Букман и същевременно хвърли бързо изпитателен поглед към Ханс. — Вие и момичето трябва да напуснете стаята. Момчето може да остане.

Госпожа Бринкър в миг се съвзе. Очите й блеснаха. Целият й вид се промени. Изглеждаше като жена, която никога не е плакала, никога не е изпитвала моментна слабост. Гласът й беше глух, но решителен:

— Оставам със съпруга си, господине.

Д-р Букман я погледна изненадано. Рядко пренебрегваха заповедите му по такъв начин. За миг погледът му срещна нейния.

— Можете да останете, госпожо — каза той с променен глас.