Мери Додж - Сребърните кънки

Докато момчетата се оправят от умората, ние ще: надникнем в къщурката на Бринкърови.

Възможно ли е Гретел и майка й да не са се помръднали, откакто ги видяхме за последен път? Възможно ли е болният на одъра дори да не се е обърнал на другата страна? Видяхме ги преди четири дни, а изглежда, че тези хора са все така тъжни. Не, има известна промяна — Раф Бринкър е още по-бледен, треската му е преминала, макар че не усеща какво става наоколо. Тогава бяха сами в голата, чиста стая. Сега в ъгъла отсреща има още една група хора.

Там е д-р Букман. Той говори тихо на едър млад човек, който го слуша напрегнато. Едрият млад човек е негов ученик и асистент. И Ханс е там. Стои до прозореца и възпитано чака да се обърнат към него.

— Както разбирате, Волънховън — казваше д-р Букман, — това е типичен случай на … — И докторът премина на странна смесица от латински и холандски, която трудно мога да опиша.

След време, тъй като Волънховън гледаше донякъде с недоумение, ученият се принуди да му обяснява с по-прости думи.

— Вероятно е като случая на Рип Дондърдънк — заяви докторът с тих, приглушен глас. — Той паднал от върха на Вопълплотската вятърна мелница. След премеждието оглупява и накрая се видиотява. Дълго време лежал безпомощен на легло като този приятел, стенел като него и постоянно докосвал главата си с ръка. Моят изтъкнат приятел ван Хопем направи операция на въпросния Дондърдънк и откри под черепната кост малка тъмна торбичка, която притиска мозъка. Тя била причината за страданието. Приятелят ми ван Хопем я отстрани — чудесна операция! Нали разбирате, според Целе 80 80 Древноримски учен от I век. Б. пр. … — И докторът отново премина на латински.

— Човекът оживял ли? — осмели се да попита асистентът.

Д-р Букман се начумери.

— Това е без значение. Мисля, че умря, но по-добре се съсредоточете върху забележителните особености на този случай. Представете си за миг, Че… — И той отново се потопи в тайнството на латинския, по-задълбочено от всякога.

— Но, господине! — кротко настояваше ученикът, който знаеше, че докторът няма да изплува на повърхността часове наред, ако не го изтръгнат веднага от любимите глъбини. — Господине, днес имате и други задължения — три крака в Амстердам, нали си спомняте, и едно око в Брук, както и туморът горе на канала.

— Туморът може да почака — каза, без да се замисли, докторът. — И той е прекрасен случай, прекрасен случаи! Жената не е вдигнала глава от рамото си цели два месеца — великолепен тумор, господине!

В този миг докторът вече говореше на висок глас. Съвсем беше забравил къде се намира. Волънховън направи още един опит.

— А този клетник на леглото, господине? Мислите ли, че можете да го спасите?

— А, разбира се, без съмнение — забърка се докторът, като внезапно откри, че е говорил по съвсем друг въпрос. — Без съмнение, тоест надявам се, че…

— Ако има някой в Холандия, който да може — изрече асистентът направо и откровено, — това сте вие.

Докторът изглеждаше разочарован. Промърмори нещо като молба асистентът да говори по-малко и направи знак на Ханс да се приближи.

Този чудак изпитваше невероятен ужас да разговаря с жени, особено по хирургически въпроси. „Човек никога не може да предвиди — казваше той — кога тия същества ще закрещят или ще припаднат.“ Затова обясни на Ханс случая на Раф Бринкър и му каза какво смята, че трябва да се направи, за да бъде спасен пациентът.

Ханс слушаше внимателно, като ту пребледняваше, ту почервеняваше и поглеждаше сегиз-тогиз с тревога към леглото.

— От това татко може да умре — нали така казахте, господине? — възкликна накрая той с треперлив шепнещ глас.

— Може момчето ми. Но аз твърдо вярвам, че от това няма да умре, а ще се излекува. Ах! Младежите са толкова глупави — иначе щях да ти обясня всичко подробно, но няма смисъл.

При това изявление Ханс изглеждаше смутен.

— Няма смисъл — повтори д-р Букман с възмущение. — Предлагам велика операция — но все едно, че ще я правя с брадва. Единственият въпрос, който ми задават, е: „Ще умре ли пациентът?“

— За нас този въпрос е най-важен — каза с достойнство просълзеният Ханс.

Внезапно д-р Букман го погледна слисано.

— Ах! Точно така … Прав си, млади човече.

Какъв глупак съм! Добро момче си ти. Разбира се, че няма да искаш баща ти да умре — разбира се. Какъв глупак съм!

— А ще умре ли, ако страданието продължи?

— Хъм … Болестта не е неизвестна. С всеки миг това, което притиска мозъка, нараства и ще го отнесе в гроба ей така! — И докторът щракна с пръсти.