Мери Додж - Сребърните кънки

После й хрумна друго. Защо не й беше казал Ханс? Каква несправедливост! Та този баща не е само негов, а и неин. Да не е малка. Нали веднъж: беше взела острия нож от ръката на баща си? Нали тя го беше отстранила от майка им в онази ужасна нощ, когато Ханс, макар че е голям, не успя да помогне? Защо се отнасят с нея така, сякаш не може да се справи с нищо? О, как е притихнало всичко, колко лют е студът! Ако Ани Боуман беше останала в къщи, вместо да ходи в Амстердам, нямаше да бъде толкова самотна. Колко са измръзнали краката й… Дали стенанията я карат да се чувствува, сякаш се носи по въздуха?

Не бива така. Майка й може да има нужда от помощта й всеки миг!

Гретел с усилие се изправи и седна, разтърка очи и се учуди — учуди се, че небето е толкова ясно и синьо, учуди се на притихналата къща, а най-много — на смеха, който долиташе отнейде и глъхнеше надалече.

Скоро тя отново се отпусна и странните безредни мисли все повече и повече се объркваха в замаяната й глава.

Колко странно се мръщеше господинът! А щъркеловото гнездо на покрива сякаш мърда и шепне нещо. Как блестяха онези ножове в коженото куфарче — сигурно по-ярко от сребърните кънки. Ако си беше облякла новото палто, може би нямаше да трепери толкова. Новото палто е красиво — единствената красива дреха, която е носила. Бог се беше грижил за баща й толкова дълго, сигурно щеше да продължи да се грижи, стига да си отидеха двамата мъже. А, ето, сега те са на покрива, катерят се към върха му — не, не, това са майка й и Ханс, или щъркелите — нищо не разбира, толкова е тъмно. А земята се клати и някак странно пее… И птичките пеят толкова хубаво … Сигурно са някакви зимни птички, защото въздухът е пълен с ледени висулки … Не една, двадесет птички … Чуй ги, мамо… събуди ме за надбягването, мамо … уморих се все да плача и да плача …

Една твърда ръка докосна рамото й.

— Ставай, момиченце! — извика някакъв приятен глас. — Не бива да лежиш така, ще замръзнеш!

Гретел бавно вдигна глава. Толкова й се спеше, че не видя нищо чудно в това Хилда ван Хлек да се навежда над нея и да се вглежда е добрите си красиви очи в лицето й. Често беше сънувала, че става така.

Но никога не беше сънувала, че Хилда ще я разтърсва грубо, че ще я дърпа с такава сила; никога не беше сънувала, че ще я чува да казва: „Гретел! Гретел Бринкър! Трябва да се събудиш!“

Не беше сън. Гретел погледна нагоре. Прекрасната нежна девойка я разтърсваше, разтъркваше раменете й, почти я удряше. Сигурно беше сън. Не, не беше — ето я къщата, щъркеловото гнездо, каретата на господина до канала. Виждаше ги ясно. Ръцете й бяха изтръпнали, краката й трепереха — Хилда я насилваше да върви.

Най-после Гретел дойде на себе си.

— Заспала бях — смутено каза тя, разтривайки засрамено очите си с ръце.

— Да, наистина, прекалено дълбоко беше заспала — засмя се Хилда, чиито устни бяха побледнели. — Но сега вече си добре. Облегни се на мене, Гретел; ей така, продължавай да вървиш — скоро ще се стоплиш достатъчно, за да можеш да влезеш вътре. Нека те заведа в къщата.

— О, не, не, госпожице, не искам вътре! Там е господинът. Той ме отпрати.

Хилда се изненада, но разумно реши да не пита за обяснение в момента.

— Добре, Гретел. Опитай се да вървиш по-бързо. Видях те на могилата преди известно време, но-мислех, че си играеш. Точно така, движи се!

През цялото време добрата девойка караше Гретел да върви напред-назад, като я подкрепяше с едната ръка, а с другата напразно се мъчеше да свали топлото си наметало.

Внезапно Гретел усети намерението й.

— О, госпожице! — извика умолително тя. — Изобщо не бива да мислите за това, моля ви! Не го сваляйте, госпожице — аз направо горя — не точно-горя, но някакви иглички непрекъснато ме бодат. Недейте, госпожице!

Клетото дете се тревожеше толкова искрено, че Хилда побърза да го успокои.

— Добре, Гретел, тогава движи ръцете си. Ето — страните ти поруменяха като рози. Мисля, че господинът вече ще ти позволи да влезеш, сигурно ще ти позволи. Толкова ли е болен баща ти?

— Ах, госпожице — заплака Гретел, — мисля, че умира. Сега при него са господата, а мама цял ден не е продумала. Не го ли чувате да стене, госпожице? — добави тя внезапно, с ужас в гласа. — Така бучи въздухът, че нищо не чувам. Може да е умрял! О, как искам да чуя гласа му!

Хилда се заслуша. Къщата беше наблизо, но оттам не се чуваше нито звук.

Нещо й подсказваше, че Гретел има право. Тя изтича до прозореца.

— Оттам не се вижда, госпожице — проплака тъжно Гретел. — Мама е, закачила отвътре насмолена хартия. Но от другата страна, от южната част на къщата, може да се надникне — дето хартията е скъсана.