Мери Додж - Сребърните кънки

— Глупости! — отговори Бен. — Мразовитият въздух скоро ще ме охлади. Не съм изморен.

— Но те победиха, моето момче, при това справедливо — каза Ламберт на английски. — Чудя се какво ли ще стане в деня на голямото надбягване?

Бен се изчерви и се засмя гордо и предизвикателно, сякаш казваше: „Сега просто се забавлявахме. Твърдо съм решил да изляза победител — каквото ще да става!“

Когато момчетата наближиха село Ворхоут 78 78 Сега част от Харлем. Б. пр. , бяха принудени да свикат съвет. Вятърът, отначало умерен, все повече и повече се засилваше и накрая едва можеха: да се пързалят срещу му. Изглежда всички ветропоказатели в страната бяха, замислили заговор.

— Няма смисъл да се мъчим при тоя вятър — каза Лудвиг. — Проправя си път през гърлото на човека като нож.

— Тогава си дръж устата затворена — измърмори „приветливо“ Карл, който имаше гръден кош като на младо биче. — Аз настоявам да продължим.

— Щом е така — намеси се Петър, — най-добре е да се допитаме до най-слабия в групата, а не до най-силния.

Принципът на капитана беше правилен, но приложението му не поласка младия господин Лудвиг. Като сви рамене, той отговори:

— Кой е слаб? Аз например не съм, обаче вятърът е по-силен от всекиго. Надявам се, че ще благоволите да признаете това.

— Ха-ха! — изсмя се ван Моунън, който едва се държеше на крака. — Така си е.

Точно тогава ветропоказателите си изпратиха съобщение чрез по-особено завъртане и в миг вятърът връхлетя. Почти събори силния Карл, едва не задуши Йакоп, направо прекатури Лудвиг.

— Това решава въпроса — извика Петър. — Смъквайте кънките! Ще влезем във Ворхоут.

Във Ворхоут откриха малка странноприемница с голям двор. Дворът беше иззидан старателно с тухли, а най-хубавото бе, че там имаше пълен комплект за игра на кегли, затова нашите момчета скоро превърнаха престоя си в развлечение. Вятърът им пречеше дори на това затулено място, но те се държаха добре на краката си и не му обръщаха внимание.

Най-напред — обилен обяд, после — игра. С кегли, дълги колкото ръцете им, и топки, големи колкото главите им, все още с достатъчно сила, за да търкалят топките, целещи се със замах по дългата шестдесет ярда алея — чудно ли е, че бяха радостни?

Тази нощ капитан Петър и хората му спаха дълбок сън, несмущаван от дебненето на някакъв крадец. И тъй като бяха разположени в отделни стаи, дори не се биха с възглавници на сутринта.

А колко много ядоха на закуска! Стопанинът изглеждаше уплашен. Когато ги запита откъде идат, тайно си помисли, че жителите на Брук оставят децата си да гладуват. Какъв срам, при това точно такива възпитани млади господа!

За щастие вятърът се омаломощи и заспа в люлката си — в морето отвъд дюните. Времето, иначе хубаво, беше на сняг.

Добре отпочиналите момчета като на шега стигнаха до Лейдън. Там спряха за малко, защото Петър имаше работа в „Златният орел“. Тръгна си от града с леко сърце: д-р Букман бе отседнал в хотела, прочел бележката с посланието на Ханс и отпътувал за Брук.

— Не бих казал, че вашето писмо го отпрати толкова скоро — обясни съдържателят. — Някаква дама в Брук внезапно се разболяла сериозно и изпратила да го повикат спешно.

Петър пребледня.

— А как се казва дамата? — попита той.

— За съжаление, не запомних — през едното ухо влязло, през другото излязло. Господ да порази хората, които не оставят пътника да си отпочине, а го измъкват от уютното място, преди да си е поел дъх.

— Дама в Брук, казвате?

— Да — намръщи се съдържателят. — Друго да ви трябва, млади господине?

— Не, стопанино, аз и другарите ми само искаме да хапнем нещо и да пием горещо кафе.

— Ах — каза любезно съдържателят, — ще ви дам да хапнете и да пиете кафе — най-хубавото кафе в Лейдън. Приближете се към печката, господа — като си припомням сега, мисля, че казаха, че дамата е някаква вдовица от Ротердам, на гости на някой си ван Ступъл, ако не греша.

— Ах — каза Петър с огромно облекчение. — Ступълови живеят в бялата къща край Схлосенска-та мелница. А сега, моля за кафето!

„Какъв глупак съм — мислеше си той, когато дружината напусна «Златният орел». — Сигурен бях, че става дума за моята майка — всъщност, клетата жена сигурно е нечия майка. Чудно ми е коя ли е тя!“

Този ден по канала между Лейдън и Харлем нямаше много хора. И все пак когато наближиха Амстердам, момчетата отново се озоваха в средата на движеща се тълпа. Големият ейсбрекър 79 79 Тежка машина с железни шипове за разбиване на леда. Малките се управляват от човек, докато големите са влачени от коне — понякога 60–70 коня са прикрепени към една машина. Б. а. беше минал за първи път през този сезон, но все още беше останало достатъчно място за кънкьорите.