Мери Додж - Сребърните кънки

Пейките на знатните граждани и на сановници-те бяха с кръгла форма, всяка край една колона. Изкусно украсени с дърворезба, те представляваха масивната основа на огромните стълбове, които се открояваха ясно на фона на голите бели стени. Тези величествени и съразмерни колони бяха нащърбени и олющени от отдавнашни премеждия, но въпреки това, преди да се слеят с извитите сводове горе, омекотените им контури, съвсем според очакванията, се превръщаха в корона на дърво, пищни и красиви както някога.

Скоро Бен сведе поглед към мраморния под. Настилката беше от надгробни камъни. Почти всички големи плочи, от които се състоеше, отбелязваха вечното жилище на починалите. Върху всеки камък бяха издълбани герб, надпис и дата, осведомяващи чие тяло почива под него, а понякога дори трима члена от едно и също семейство лежаха един над друг в една и съща гробница.

Бен не можеше да не си представи тържествената погребална процесия, която се извива на светлината от свещите, преминавайки под величествените странични сводове, понесла своя безгласен товар към тъмната яма, от която са вдигнали плочата в очакване на пристигащия. Почувствува, че не е малко, дето сестра му Мейбъл, починала в ранна възраст, е положена в слънчевия църковен двор, където ромоли поточе, блестящо в светлината на деня, а през нощта дърветата поклащат клони и шептят в хор; където цветята се гушат току до надгробния камък, луната и звездите излъчват покой, а сутрин птичките сладко пеят високо горе.

После вдигна очи от пода и спря погледа си върху украсения с резба дъбов амвон — изключително красив по замисъл и изработка. Не се виждаше пасторът — макар че неотдавна го бе наблюдавал как бавно се изкачва по витата стълба: човек с благ израз, с набрана яка и мантия, дълга почти до коленете.

Междувременно голямата църква тихо започна да се пълни. По пейките сядаха сериозни мъже, а в средата излъчваха светлина жените в чистите си празнични дрехи. Внезапно в сградата се чу леко шумолене. Всички обърнаха очи към пастора, който се появи на амвона.

Макар че проповедта беше изнесена бавно, Бен разбра малко от казаното, но когато дойде ред на химна, присъедини се с цялото си сърце. Хиляди гласове, извисили се с любов и възхвала, говореха на по-възвишен език, който той не можеше отведнъж да разбере.

По едно време, когато службата поспря, той се стресна, защото пред него размахаха торбичка, закачена на дълга пръчка с камбанка отстрани, носена от един църковен настоятел. Тъй като не се осланяха изцяло на безмълвния повик на касичките за дарения в помощ на бедните, прикрепени към колони близо до входа, бяха прибягнали към този по-пряк начин да пробудят състрадание сред благотворител и те.

За щастие Бен се беше запасил с малко дребни монети, иначе музикалната торба напразно щеше да звънти пред него.

Тази сутрин лицето на английското момче потъмня на няколко пъти. Прииска му се да се изправи и да държи пламенна реч пред хората заради нещо странно, което му причиняваше болка. По време на службата някои мъже останаха с шапки или ги сваляха, когато им скимне, а други ой ги наложиха още в църквата — когато се изправиха, за да си ходят. Не е чудно, че представата на Бен за приличие беше наранена — и все пак, ако се беше опитал да приеме, че холандците трябва да следват обичаите на страната си, щеше да изпита още по-възвишено чувство.

Но английското му сърце непрекъснато повтаряше: „Това е възмутително! Това е грях!“

Има един ангел, наречен „великодушие“, който ще спести на сърцата ни много тревоги, ако го допуснем в тях.

През ясното ранно утро в понеделник момчетата си взеха сбогом с любезните домакини и се отправиха на път за дома.

Петър се задържа известно време на пазената от лъвове врата, защото двамата със сестра си имаха да си кажат много неща на раздяла.

Когато Бен видя как се сбогуват, веднага си помисли, че както часовниците, така и прощалните целувки са необичайно еднакви навсякъде. Когато заминаваше от Англия, сестра му Джени го беше целунала по същия начин, по който сега в Холандия вроу ван Хент целуваше Петър. Лудвиг беше получил своя дял от сбогуването по възможно най-обикновения начин и макар че истински обичаше сестра си, малко се засегна, че го прави на дете, понеже го беше целунала и по челото — „за мама“.

Заедно с Карл и Йакоп, Лудвиг вече беше излязъл на канала. Мислеха ли те двамата за сестрин-ските целувки? Ни най-малко. Толкова се радваха, че отново са на кънки, с такова нетърпение очакваха да се втурнат направо в сърцето на Брук, че се въртяха и кръжаха насам-натам като полудели и същевременно си позволяваха да измърморват нещо от рода на „Петър и дондър“, което няма смисъл да превеждаме.