Мери Додж - Сребърните кънки

Бен скоро се убеди — и с право, — че Хага, с красивите си улици и градски градини, засенчени от брястове, е великолепен град. Преобладаващото облекло беше както в Лондон или в Париж и често мелодията на британска реч галеше ласкаво британския му слух. Магазините в много отношения се отличаваха от тези на Оксфърд стрийт или по Странд 76 76 Търговски улици в Лондон. Б. пр. , но често ги красеше печатното съобщение, че вътре се говори английски. Други обявяваха, че продават английска бира, а на едно място дори обещаваха да възнаградят клиентите си с печено телешко по английски.

Над вратата на всяко магазинче непременно висеше табела „Тук се продава тютюн“. Вместо разноцветни стъклени кълба или високи буркани с пиявици по витрините, на входа на аптеките имаше дървена глава на турчин със зяпнала уста или, ако мястото беше особено изискано — мандарин в цял ръст, раззинал уста в дълга прозявка.

Някои от тези странни лица се сториха особено забавни на Бен — изглеждаха, като че ли току-що са изпили лекарство, но вай Моунън заяви, че не вижда нищо смешно в тях. Един аптекар според него постъпваше съвсем разумно, като поставяше пред вратата си прозяваща се фигура, за да може веднага да стане ясно, че това място е „апотек“ — и толкова.

Още нещо привлече вниманието на Бен — каруците на млекарите. Те бяха малки, пълни с лъскави медни котлета или глинени кани, теглени от кучета. Мле-карят вървеше покорно до каруцата, оправяше се с кучето и разнасяше млякото на клиентите. Някои продавачи на риба също имаха каруци и когато се случеше тяхното куче да срещне куче на млекар, то непременно си придаваше важен вид и ръмжеше, докато минаваше покрай него. Понякога кучето на млекаря виждаше свое познато куче пред някоя мле-карска каруца от другата страна на улицата и как дрънчаха тогава котлетата, особено ако бяха празни! Двете кучета се втурваха, без да обръщат внимание на изсвирването на стопаните си, и настояваха да се срещнат на средата на пътя. Понякога ее задоволяваха да се подушат любопитно, но обикновено по-малкото куче захапваше игриво ухото на по-голямото или двете се сборичкваха приятелски, за да се поразмърдат. И тогава — горко на котлетата и горко на кучетата!

След като стопанинът ги напердашеше, всяко куче се заемаше лениво с работата си, както намереше за добре, давайки израз на чувствата си.

Ако някои от тези животни проявяваха странности, други се държаха забележително възпитано. Всъщност в града имаше училище за кучета, създадено специално за да ги обучава — вероятно Бен беше видял някои от випускниците му. Често пъти той беше забелязвал двойка изпълнени е достойнство кучета да препускат по улицата като коне, подчиняващи се и на най-малкия знак на човека, който върви бързо до тях. Понякога, след като разнесеха товара, продавачът скачаше в каруцата и се возеше приятно до дома си отвъд градските порти, но друг път — със съжаление го признавам, някоя кротка женица бъхтеше пешком е кошница риба на главата и дете в ръцете, докато стопанинът й се наслаждаваше на возенето и единственият му товар беше леката къса Глинена лула, чийто дим с любов отиваше право в лицето на жената.

Най-после разглеждането на забележителности свърши — ас него и посещението на момчетата в Хага. Прекараха три щастливи денонощия със семейство ван Хент и колкото и странно да звучи, през цялото това време нито веднъж не си сложиха кънките. Третият ден беше ден на истинска почивка. Шумът и оживлението на града заглъхнаха; медно-гласи неделни камбани изпълниха сърцата им с благословени; спокойни мисли. Като слушаше познатата музика, Бен чувствуваше, че светът е единен, колкото и много различия да има. Така както часовниците говорят само на родния език, в която и страна да показват времето, така и църковните камбани винаги звучат като нещо родно, стига сърцата ни да се вслушват в тях.

Поведени от един такъв ясен глас, нашите познати заедно с госпожа ван Хент и съпруга й вървяха по тихите, но многолюдни улици, докато стигнаха до красива стара църква в южната част на града.

Залата беше огромна и въпреки големите прозорци с цветни стъкла изглеждаше оскъдно осветена, макар че стените бяха бели, а по колоните и пейките падаха ярки отблясъци червена и пурпурна слънчева светлина.

Бен видя как няколко старици безшумно се движат по пътеката между редовете, понесли големи купове грейки за крака, които раздаваха на събралите се, като сръчно измъкваха най-долната грейка, докато раздадоха всички. Озадачи го, че господин Хент се разположи с момчетата на един удобен ред отстрани, след като сложи своята жена да седне в центъра на църквата, където бяха поставени столове, предназначени главно за жените. Но всъщност Бен просто виждаше един разпространен холандски обичай.