Мери Додж - Сребърните кънки

— Много галантно, не ще и дума! — възкликна Бен, а в учтивия му смях имаше почти насмешка. — И това за дъщерята на френския адмирал!

— На адмирал ли? Кълна се, бях забравил това. Обаче ти става ясно, че в доброто старо време в Холандия са постъпвали простичко, всъщност и до ден днешен народът ни си е простосърдечен и скромен. Домът на ван Хент явно е едно изключение, нали разбираш.

— Много приятно изключение, бих казал.

— Без съмнение, без съмнение. Но между нас да си остане, макар че мънер ван Хент сам е изковал съдбата си и може да си позволи разкош, той е все пак скромен.

— Точно така — каза Бен дълбокомислено, като поглади горната си устна и брадичката, където напоследък му се струваше, че са се появили безпогрешни признаци на бъдещото превъзходство.

Докато обикаляха пеша из града, Бен често мечтаеше за хубавите английски тротоари. Тук, както и в другите градове на Холандия, нямаше бордюри, нито по-издигната част на паважа, предназначена за „пътуващите“ пешком — но улиците бяха чисти и равни и всички превозни средства се придържаха към точно определеното им място. Странно звучи, но там се виждаха почти толкова шейни, колкото и фургони, макар че нямаше дори снежинка. Шейните стържеха по плочите или по-каменната настилка, в предната част на някои едно приспособление разпръскваше вода, за да намали триенето, други от време на време намаляваха музикалния си съпровод, когато стопанинът им намажеше плъзгачите с напоен в масло парцал.

Бен се учуди колко безшумно се трудят холандските работници. Дори край складовете и доковете нямаше суетня, нито си подвикваха. Едно помръдване на лула, обръщане на глава или най-много вдигане на ръка изглежда стигаше да даде знак. Цели товари сирене и херинга се прехвърлят от каруците или лодките до складовете, без да се продума — минувачът обаче трябва да внимава да не го засипяг с нещо, защото заетият с работа холандец рядко гледа пред себе си или зад себе си.

Бедният Йакоп Поот, на чиято глава явно бе предопределено да се струпват всички злополуки на пътешествието, бе съборен почти бездиханен от голяма пита сирене, която един дебел холандец подхвърли на колегата си — работник. Но той бързо се съвзе и отмина, без да покаже ни най-малко възмущение.

Бен засвидетелствува голямо съчувствие в случая, но Йакоп настойчиво твърдеше, че „няма нищо“.

— Защо тогава си смръщи лицето, когато те удари?

— Смръщих си лице … — сериозно започна Йакоп — опаче, защото тофа пеше …

— Какво беше това? — настоя дяволито Бен.

— Ами … тофа пеше … как се касфаше, дето се опитфа с носа?

Бен се засмя.

— Искаш да кажеш миризма ли?

— Та. Тошно така — каза зарадвано Йакоп. — От мирисмата пеше. Затофа си тръпнах лицето.

Бен се изсмя гръмогласно.

— Добре го рече! Сирене да замирише неприятно на нидерландец! С нищо не можеш ме накара да ти лоЕярвам!

— Е, няма знашение — отговори добродушно Йакоп, който крачеше редом. — Само пошакай и тепе та утарят със сирене, ще фитиш.

И след малко добави развълнувано:

— Пенчамин, не ми харесфа та ме наришаш нитерлантец. Аз съм холантец.

Точно когато Бен му се извиняваше, Ламберт извика.

— Спрете, Бен! Наближаваме рибния пазар. В този сезон няма много за гледане, но ако искаш, можем да отидем при щъркелите.

Бен знаеше, че щъркелите в Холандия са на особена почит и че птицата е изобразена върху герба на столицата. Беше забелязал, че по покривите на селските къщи са поставени колела от каруци, за да привличат щъркелите да се заселват там. Беше видял и огромните гнезда по много от островърхите тръстикови покриви от Брук до Хага. Но сега, през зимата, гнездата пустееха. Нямаше ги лакомите пилета, раззинали клюн (сякаш нямат глави, а само клюнове) при идването на голямото белокрило нещо с дългия врат и дългите крака, което им носи закуска. Дългоклюните птици бяха далече, търсеха храна по африканските брегове, а преди да се завърнат напролет, посещението на Бен в страната на дигите щеше да е свършило.

Затова той крачеше въодушевено след ван Моунън към рибния пазар и с нетърпение очакваше да види дали щърковете в Холандия приличат на меланхоличните създания, които беше виждал в Зоологическата градина в Лондон.

Същата работа беше. Каквото и да говорите, опитомената птица е тъжна птица. Щъркелите живееха в нещо като кучешка колибка, с оковани като на престъпници крака, макар че се предполагаше, че е чест за тях да бъдат издържани с обществени средства. През лятото им позволяваха да се разхождат по пазара, където сергиите с риба бяха за тях безплатни трапезарии. Сега около къщичките им бяха разхвърляни недокоснати деликатеси във формата на сурова риба и отпадъци от месарниците, но гостите на града предпочитаха да стоят на един крак, извили назад дългите си шии и склонили глави на една страна в скръбен унес. Колко щастливи щяха да бъдат, ако можеха да сменят положението си на любими птици с напрегнатия живот на отрудена двойка щъркели, които отглеждат е мъка семейството си на покрива на някоя разнебитена стара къща, където всеки път, когато дръзнат да се повеселят, плющящите крила на вятърните мелници ги плашат до смърт.