Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— А! — извика госпожа дьо Сен Реми. — Тук ли сте, Луиз?

— Да, госпожо — отговори тя и побледня повече, отколкото ако я бяха изобличили в голямо престъпление.

— Добре, добре!

— Седнете, госпожо — каза Монтале, като предложи кресло на госпожа дьо Сен Реми и го постави така, че тя да бъде с гръб към шкафа.

— Благодаря, госпожице Ор, благодаря. Елате бързо, дъще моя, да вървим.

— Къде искате да вървя, госпожо?

— Но в къщи. Нали трябва да се приготви тоалетът ви?

— Какво има? — попита Монтале, като се престори на учудена, защото се страхуваше да не би Луиз да извърши някоя глупост.

— Значи вие не знаете новината? — попита госпожа дьо Сен Реми.

— Каква новина могат да научат две момичета в тоя гълъбарник, госпожо?

— Как!… Никого ли не сте видели?…

— Госпожо, вие говорите със загадки и ни карате да умираме от нетърпение! — извика Монтале, която не знаеше вече на кой господ да служи, като виждаше, че Луиз бледнее все повече и повече.

Най-сетне тя улови един красноречив поглед на другарката си, един от тия погледи, които биха накарали да се досети дори стена. Луиз сочеше на приятелката си шапката, злополучната шапка на Раул, която стоеше важно на масата.

Монтале се спусна към шапката, грабна я с лявата си ръка, прехвърли я зад гърба си в дясната и я скри, без да престава да говори.

— И така — продължи госпожа дьо Сен Реми, — дойде един куриер и съобщи за скорошното пристигаме на краля. Е, госпожици, трябва да се наконтите!

— Бързо — извика Монтале, — бързо, Луиз! Последвайте госпожа майка ви и ме оставете да премеря парадната си рокля.

Луиз стана. Майка й я улови за ръката и я изведе на стълбата.

— Елате! — каза тя. И прибави тихо:

— Когато ви забранявам да идвате у Монтале, защо идвате у нея?

— Госпожо, тя ми е приятелка. Впрочем аз току-що влязох.

— И никого ли не скриха пред вас?

— Госпожо!

— Видях една мъжка шапка… Сигурно е шапката на оня обесник, на оня нехранимайко!…

— Госпожо! — извика Луиз.

— На оня безделник Маликорн!… Една почетна госпожица приема такъв човек!… Пфу!

И гласовете замряха надолу по стълбата.

Монтале не изпусна нито дума от тоя разговор, защото ехото й го предаваше като през фуния.

Тя вдигна рамене и като видя. Раул, които беше излязъл от скривалището си и също бе чул всичко, прибави:

— Клета Монтале! Жертва на приятелството!… Клети Маликорн! Жертва на любовта!

Тя спря поглед върху трагикомичното лице на Раул, които съжаляваше, че за един ден е узнал толкова тайни.

— О, госпожице — каза той, — как да ви благодаря за вашата любезност?

— Някои ден ще си уредим сметките — отговори тя. — А сега изчезвайте, господин дьо Бражелон, защото госпожа дьо Сен Реми е много строга и може да извърши тук обиск, които ще бъде неприятен за всички ни! Сбогом!…

— Но Луиз… как да узная?…

— Вървете! Вървете! Крал Луи XI 4 4 Луи XI — френски крал (1461–1483), които възстановил пощата — древен институт на Римската империя. — Б. пр. е знаел какво върши, когато е изнамерил пощата.

— Уви! — рече Раул.

— А после нали аз съм тук? А аз струвам повече от всички кралски пощи! По-скоро на коня си! Госпожа дьо Сен Реми не трябва да ви завари тук, ако се качи пак, за да ми чете проповед.

— Тя ще каже на баща ми, нали? — прошепна Раул.

— И ще ви се карат! Ах, виконте, ясно се вижда, че идвате от двора: страхлив сте като краля. Пусто да остане, в Блоа ние минаваме често без съгласието на таткото! Попитайте Маликорн.

При тия думи младата лудетина улови Раул за раменете и го избута през вратата. Той слезе внимателно по стълбата, намери коня си, скочи на него и препусна така, като че ли го преследваха осемте гвардейци на негово височество.

Раул яздеше по пътя, които му беше добре познат, които беше много мил на паметта му; по пътя, които водеше от Блоа към дома на граф дьо Ла Фер.

Читателят ще ни освободи от едно ново описание на това жилище. Той е бил вече там заедно с нас в други времена и го познава. Само че от последното ни пътуване там стените бяха станали по-сиви и тухлите бяха придобили зеленикавата отсянка на стара мед; дърветата бяха израсли; по-преди те протягаха мършавите си клони над оградата, а сега се бяха заоблили и покрити с листа, цвят и плод, хвърляха гъста сянка за минувача.

Раул видя отдалече островърхия покрив, двете малки кулички, гълъбарника между брястовете и гълъбите, които се виеха непрекъснато около тухления конус, но не се разделяха никога с него: така приятните спомени се вият около една светла душа.