Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Когато се приближи, той чу шума на скрипците, които скърцаха под тежестта на масивните кофи; също тъй му се стори, че чува меланхолното стенене на водата, която пада обратно в кладенеца; тъжен, зловещ, тържествен шум, които поразява ухото на детето и на поета, и двамата мечтатели; шум, които англичаните наричат splash, арабските поети — gasgachau и които ние, французите, ако поискаме да бъдем поети, трябва да преведем описателно: шум на вода, която пада във водата.

Повече от една година не се беше виждал Раул с баща си. През цялото това време той се намираше при господин принца.

Наистина след всички вълнения на фрондата, за първия период на която се опитахме да разкажем в предишния роман на трилогията, Луи дьо Конде се помири с двора публично, тържествено и искрено. През цялото време, докато продължаваше разпрата между господин принца и краля, господин принцът, които отдавна се беше привързал към Бражелон, му правеше напразно предложения, съблазнителни за един млад човек. Граф дьо Ла Фер, неизменно верен на честта и на краля, на ония принципи, които един ден разви пред сина си в гробниците на Сен Дени, граф дьо Ла Фер отказваше постоянно на господин принца от името на сина си. Нещо повече: вместо да последва господин дьо Конде в бунта му, виконтът тръгна с господин дьо Тюрен, които се сражаваше за краля. После, когато господин дьо Тюрен охладня на свои ред към краля, виконтът напусна господин дьо Тюрен, както по-преди напусна господин дьо Конде. От тая неизменна линия на поведение последва това, че Раул, макар и още много млад, взе участие в десет победи, защото Тюрен и Конде бяха победители само под знамената на краля, и нито веднъж не видя поражение, от което би могла да страда храбростта и съвестта му.

И така Раул по желанието на баща си служеше упорито и покорно на краля Луи XIV въпреки всички криволичения, които бяха нещо обикновено и може би неизбежни в тая епоха.

Господин дьо Конде, попаднал отново в милост, се възползува от дарената му амнистия, за да си върне много неща, включително и Раул. Господин граф дьо Ла Фер послуша здравия си разум и веднага изпрати Раул при принц дьо Конде.

Една година изтече от последната раздяла на бащата със сина; няколкото писма подсладиха, но не излекуваха мъката от отсъствието му. Ние видяхме, че Раул остави в Блоа и друга любов освен синовната.

Но нека бъдем справедливи към него: ако не беше случаят и госпожица дьо Монтале, тия два демона изкусители, Раул, след като изпълнеше поръчката, щеше да препусне право към къщата на баща си; без съмнение щеше да обърне глава назад, но нямаше да спре дори ако самата Луиз би протегнала ръце към него. Ето защо през първата половина на пътя Раул съжаляваше за миналото, с което се раздели тъй бързо, тоест за любимата си; през втората половина на пътя той мислеше за приятеля си, когото с голямо нетърпение искаше да види.

Раул видя, че вратата на градината е отворена, и пусна коня си по алеята, без да обръща внимание на гневното махане от страна на един старец, облечен в мораво вълнено трико и с голяма шапка от изтъркано кадифе.

Старецът, които плевеше с ръце една лехичка с ниски розови храсти и маргаритки, се възмути, като видя, че един кон препуска така по почистените и посипани с пясък алеи.

Той се осмели да изпусне едно силно „хм!“, което накара конника да се обърне. Тогава сцената се промени: като видя лицето на Раул, старецът скочи и загина към къщи с прекъслечни мърморения, което у него сякаш беше израз на луда радост.

Раул стигна до конюшните, предаде коня си на едно малко момче и затича по стълбата с бързина, която би зарадвала баща му.

Той премина вестибюла, трапезарията и салона, без да срещне никого; най-после, като стигна до вратата на господин граф дьо Ла Фер, той почука нетърпеливо и влезе, като не дочака думата: „Влезте!“, която беше казана с важен и едновременно приятен глас.

Графът седеше край една маса, покрита с книжа и книги. Той беше все същият изящен и хубав благородник като по-преди, но времето беше придало на благородството и хубостта му по-тържествен и по-величествен характер. Чело чисто и без бръчки, над дълги къдри, повечето бели, отколкото черни; очи проницателни и нежни под младежки мигли; мустаци тънки, слабо прошарени — над красиво очертани устни, сякаш никога не изкривявани от гибелни страсти; снага права и гъвкава; ръка безукорна, но тънка. Такъв беше знаменитият благородник, които толкова знаменити хора бяха превъзнасяли под името Атос.