Александър Дюма - Ема Лайона

От 14 до 20 декември събитията ставаха все по-страшни с всеки изминал ден. На 14 осем хиляди войници на генерал Назели, отново качени на корабите в устието на Волтурно, влязоха в неаполитанския залив с оръжие и боеприпаси.

Тези хора можеха да бъдат разположени на пътя от Капуа за Неапол и, с поддръжката на тридесет хиляди ладзарони, да осигурят непристъпността на града.

Но загубилият всяка популярност Пинятели, се чувстваше не до там стабилен, за да вземе подобно решение, а това беше крайно необходимо за предотвратяване на надвисналата опасност от нарушаване на примирието. Говорим за „надвиснала заплаха“ защото, ако петте милиона, от които още не беше изплатено дори едно су, не бъдеха внесени на следващия ден, примирието по право би се считало нарушение.

От друга страна, патриотите желаеха това нарушение, което задържаше французите, техните братя по дух, в похода към Неапол.

Княз Пинятели не предприе никакви мерки спрямо осемте хиляди войници в пристанището. Като видяха това, ладзароните се хвърлиха към лодките, стоящи покрай брега от моста Магдалина до Мерджелина, доплуваха до пристигналите кораби и завладяха пушките, оръдията и снарядите. Войниците позволиха да ги обезоръжат, без да окажат никаква съпротива.

Излишно е да споменавам, че нашите приятели Микеле Палиукела и Фра Пачифико ръководеха тази операция, благодарение на която техните хора получиха отлично въоръжение.

Като се почувстваха толкова добре въоръжени, осем хиляди ладзарони започнаха да крещят: „Да живее кралят!“

Войниците бяха свалени на брега и освободени. Но вместо да се възползуват от това, те се стълпиха на групи и започнаха да викат по-силно от другите: „Да живее кралят! Да живее религията!“ и „Смърт на французите!“

Като разбра какво става и като дочу силните викове, комендантът на Новия замък Маса се досети, че крепостта, вероятно, скоро ще бъде нападната и прати един от офицерите си, капитан Симонеи, при кралски наместник да го попита какви ще бъдат указанията в случай на нападение.

— Защитавайте крепостта, — отвърна Пинятели, — но гледайте да не причините зло на народа.

Симонеи предаде този отговор, който се стори и двама им твърде неясен.

И действително, трудно беше да се съгласуват две такива действия — да защитават крепостта от нападателите и да не им причинят при това никаква вреда.

Комендантът изпрати за втори път Симонеи, за да получи по-определен отговор.

— Стреляйте с халосни патрони. Това ще е достатъчно, за де се разпръсне тълпата.

Симонеи повдигна рамене и си тръгна, но когато пресичаше дворцовия площад, го настигна херцог Жено и му предаде заповед на Пинятели да не се стреля изобщо. Като се върна в Новия замък, Симонеи искаше да съобщи за резултата от посещението си, но тъкмо когато започваше да разказва, огромната тълпа се втурна към замъка, разби вратата и тръгна по моста с викове: „Кралското знаме! Кралското знаме!“

Действително, след отпътуването на краля, знамето му изчезна от кулите на замъка, така както в отсъствие на държавния глава, знамето изчезваше от купола на Тюйлери.

По желание на народа кралското знаме беше върнато на предишното си място.

Тогава тълпата и на първо място войниците, които току-що бяха позволили да ги разоръжат, поискаха оръжие и снаряди.

Комендантът отвърна, че всичкото оръжие и военно снаряжение му се води по списък и не може да даде нито една пушка или патрон, без заповед от кралския наместник. Нека дойдат с такава заповед и той е готов да им предаде всичко, дори и замъка.

Докато надзирателят на кралските изби Миничини водеше преговори с народа, Самнитският полк, който пазеше вратите на замъка, го отвори за хората. Тълпата навлезе в замъка и се устреми напред да търси коменданта и офицерите.

В същия ден и същия час, като по уговорена парола, — а в действителност, вероятно, така и беше, — ладзароните завладяха още три замъка — Сан Елво, Уово и Кармине.

Беше ли това стихийно народно въстание? Или то изпълняваше волята на кралския наместник, който виждаше в народната диктатура двойна полза — да се разрушат плановете на патриотите и да се разпали, по указание на кралицата, метеж в страната.

Това си остана тайна. Но макар причините да са оказаха неизвестни, фактите бяха очевидни.

На другия ден, 15 януари, към два часа след обяд, пет карета с френски офицери, сред които беше военният комисар Аршамбал, подписал примирието в Спаранизе, влязоха в Неапол през Капуанската порта и се спуснаха към кралския хотел.