Александър Дюма - Ема Лайона

Забележителна особеност от живота на Неапол и южните провинции представлява участието, което вземат във всички революции каторжниците. Тъй като следващите едно след друго деспотични правителства на Южна Италия, започвайки от испанските вицекрале та чак до падането на Франциск II, или от 1503 до 1860 година, винаги бяха строили политиката си на развращаването на народа, заточеникът на галерите не предизвикваше у тях това отвращение, с което бихме погледнали ние. Вместо да бъдат в каторгата, вън от обществото, което ги е изтръгнало от редиците си, каторжниците се смесват с населението, което не може да ги поправи и само става по-лошо от общуването си с тях. Броят им е огромен, той почти двойно превишава каторжниците във Франция, и в удобен момент за крале, които не се гнусят от подобен съюз, те представляват мощен и страшен военен резерв в Неапол и всички негови провинции. Пожизнена каторга не съществува. Ние направихме твърде просто изчисление и получихме средно по девет години за всеки, който е бил осъден до живот. И така, от 1799 година за 65 години, вратите на каторгата са се отваряли шест пъти. И винаги от кралската власт, която през 1799, 1806, 1809, 1821, 1848 и 1860 година е провеждала там набиране на доброволци. Ще видим как кардинал Руфо, сражавайки се заедно с тези странни съюзници и не знаейки как да се отърве от тях, всеки път ги изпращаше на предна линия.

За две и половина години, които прекарах в Неапол, аз живях в съседство със стотици каторжници, намиращи се в затвора на същата улица, където беше жилището ми. Тези хора не се занимаваха с никакъв труд и прекарваха дните си в пълно бездействие. В часовете на лятна прохлада, от шест до десет сутринта и от четири до шест вечерта, те излизаха на въздух и, яхнали каменната ограда, или облегнати на нея гледаха великолепния хоризонт, затварящ морето на Сицилия, където се извисяваше тъмният силует на остров Капри.

— Кои са тези хора? — попитах веднъж един от местните управници.

— Благородници. — отвърна ми той.

— А какво са извършили?

— Нищо. Убивали са.

И действително, в Неапол убийството е само жест, и невежият ладзарони, който никога не се е замислял над тайните на живота и смъртта, отнема живот и дарява смърт, без ни най-малка представа за философската или морална страна на това.

И така, нека читателят си представи кървавата роля, която трябваше да играят в обстановка, подобна на тази, която току-що описахме в Неапол, хората, чиито прототипи са Мамене, който пиел кръвта на своите пленници, и Ла Гала, който печал и после изяждал жертвите си!

Необходимо беше незабавно да се вземат някакви мерки, иначе Неапол би загинал и изповедта на кралицата щеше да бъде изпълнена съвсем точно. Буржоата и благородниците щяха да изчезнат в масовите кланета и щеше да остане само простолюдието, по-точно — тълпата.

Депутатите от града се събраха в старата базилика Сан Лоренцо, където толкова пъти бяха обсъждали правата на народа и кралската власт.

Партията на републиканците, която, както вече знаем, вече се беше свързала с княз Молитерно и оценявайки мъжеството му в кампанията от 1796 и при неотдавнашната защита на Капуа, а също, вярвайки на обещанията му, реши, че може да разчита на него и го предложи на народа за диктатор.

Ладзароните, които току-що бяха видели колко храбро той се сражаваше с французите, се отнесоха към Молитерно с доверие и го приветствуваха с възторжени викове. Влизането му в града беше подготвено предварително и породи всеобщо ликуване.

В момента, когато хората викаха: „Да, да, Молитерно! Да живее Молитерно! Смърт на французите! Смърт на якобинците!“ — Молитерно се появи, яхнал бойния си кон и въоръжен до зъби.

Неаполитанците са деца, които лесно се поддават на театралните ефекти. Появяването на княза сред виковете „Браво!“, съпровождали и избирането му, им се сториха знамение на съдбата. При вида му виковете се удвоиха. Обкръжиха коня му, както на предния ден и дори сутринта бяха обграждали каретата на архиепископа, и всеки крещеше по своему, така, както може да се чуе само в Неапол:

— Да живее Молитерно! Да живее нашият защитник! Да живее нашият баща!

Молитерно слезе от коня и, като го предаде в ръцете на ладзароните, влезе в църквата Сан Лоренцо. Приет вече от народа, той беше провъзгласен за диктатор и облечен от муниципалния съвет с неограничена власт и с правото сам да си избере помощник.

По време на заседанието и дори преди Молитерно да излезе от църквата, беше решено да пратят представители при кралския наместник и да му предадат, че „градът“ и народът не искат повече да се подчиняват на друг диктатор, освен на избрания от тях, и че това е сеньор Сан Джроламо княз ди Молитерно.