Александър Дюма - Ема Лайона

На другия ден се върнаха със същите предложения, които бяха отхвърлени, както и преди. Най-после, след два дни, през които положението на френската армия, обкръжена от всички страни, още повече се влоши, княз Милано и херцог Жено се върнаха за трети път и обявиха, че могат да приемат всички условия, освен предаването на Неапол.

Тази нова отстъпка на неаполитанските пълномощници беше толкова странна, ако се вземе предвид положението, в което се намираше френската армия, че Шампионе заподозря някакъв капан — толкова изгодни бяха предлаганите условия. Той събра генералите си. Мнението им беше единодушно: да се съгласят.

И така, примирието беше сключено за три месеца при следните условия:

Неаполитанците да предадат крепостта Капуа с всичко, което се намира в нея.

Да се изплати контрибуция от два и половина милиона ду-ката, за да се покрият разноските по войната, за която бяха принудили Франция враждебните действия на Неаполитанското кралство.

Тази сума да бъде внесена на два пъти: първата половина до петнадесети януари, втората — до 25 същия месец.

Да се прекара погранична линия, от двете страни на която да се намират френската и неаполитанската армии.

Това примирие учуди целия свят, дори самите французи, на които бяха неизвестни мотивите, довели до сключването му. То получи названието Спаранизско, по името на селото Спаранизе, където беше подписано на 10 декември.

Тези причини са ни добре известни и по-късно ще разкажем за тях на нашия читател.

Нашата книга, както отдавна трябваше да отбележим, е историческа повест, към която някак случайно се включват драматически елементи. Но тези романтически добавки, вместо да ръководят събитията и да ги подчиняват, сами изцяло се подчиниха на фактическите изисквания и само се показват от време на време, за да свържат в едно тези факти.

А те са толкова любопитни и хората, които ги движат, са толкова необикновени, че за първи път, откакто взехме перото, трябва да се оплакваме от богатството на историческия материал, което превъзхожда нашето въображение. И така, ние не се боим, ако необходимостта го изисква, да оставим за няколко минути нашата повест (ние не предаваме измислен разказ, — всичко в тази книга е правдиво) и да свържем Тацит с Уолтър Скот. Единственото, за което съжаляваме и което ще стане ясно с течение на времето, е че не обладаваме едновременно перото на римския историк и шотландския романист: с материала, който ни беше предоставен, бихме създали шедьовър.

Предстои ни да запознаем Франция с една революция, която е все още малко известна, защото се извършваше в такова време, когато собствената революция беше погълнала изцяло вниманието на французите, и защото част от разказваните от нас събития беше неизвестна на самите неаполитанци.

А сега се връщаме към нашето повествование и ще посветим няколко реда на примирието в Спаранизе, което в деня на подписването си предизвика учудване в целия Неапол.

Разказахме ви за това как градът избра свои представители, как сам реши да се обърне към кралския наместник и изпрати при него депутати. В резултат от трикратните опити да се договорят стана ясно, че княз Пинятели представлява абсолютната кралска власт, древна, но все още могъща, а градът — властта на народа, току-що породена, но вече съзнаваща правата си, които щяха да получат признание едва шестдесет години по-късно. Тези две власти, естествено враждебни една към друга, разбираха, че не могат да действуват заедно. Тук народната воля удържа първата си победа над кралската: беше създадена националната гвардия.

Но освен тези две партии, представляващи съответно кралския абсолютизъм и върховната власт на народа, съществуваше и трета, ако можем да се изразим така, партия на разума.

Това беше профренската партия, с главните представители на която запознахме нашите читатели в първите глави на тази книга.

Тези хора, знаейки за невежеството на низшите класи в Неапол, за корупцията на благородниците, за разединението на буржоазията, която едва се зараждаше и до сега нито веднъж не беше допускана до управлението на държавните работи, — тези хора предполагаха, че неаполитанците не са способни на самостоятелни действия, и с цялата си душа желаеха идването на французите, без които, според тях, неаполитанците щяха да се избият един друг в граждански смутове и вътрешни междуособици.