Александър Дюма - Анж Питу

Питу наклони глава в знак, че одобрява подобно справедливо отмъщение.

— Значи останали са ни само четири пушки — повтори Клод Телие.

— Е, какво пък! При четири пушки вече можете да въоръжите пет души — рече Питу.

— Ама как?

— Просто петият ще носи пика. Така е в Париж — на четирима, въоръжени с пушки, винаги се пада по един с пика. Много е удобно, пиките служат, за да се набучват на тях отрязаните глави.

— Ох, ох! — обади се развеселен дебел глас. — Да се надяваме, че ние няма да режем глави.

— Не — произнесе натъртено Питу, — ако съумеем да отхвърлим златото на господата Пит, баща и син. Но говорехме за пушките, да останем на въпроса, както казва господин Байи. Колцина мъже са в състояние да носят оръжие в Арамон? Преброихте ли се?

— Да.

— И колко сте?

— Трийсет и двама.

— Сиреч липсват двайсет и осем пушки.

— Никога няма да ги имаме — поклати глава дебелият с развеселеното лице.

— А! Това не е съвсем вярно, Бонифас — възрази Питу.

— Как така?

— Аз знам.

— Какво знаеш?

— Знам, че могат да се осигурят.

— Да се осигурят?

— Да, народът на Париж също нямаше оръжие. Е, и какво! Господин Марат, един много учен лекар, ала много грозен, каза на народа къде има оръжие. Народът отиде там, където бе казал господин Марат, и го намери.

— И къде му бе казал да отиде господин Марат? — попита Дезире Манике.

— Ами в Инвалидите.

— Да, но в Арамон си нямаме Инвалиди.

— Аз знам място, където се намират повече от сто пушки — заяви Питу.

— И кое е то?

— Една от залите на колежа на абат Фортие.

— Абат Фортие има сто пушки? Да не би този лицемерен набожник да иска да въоръжи помощниците си в черквата? — смръщи чело Клод Телие.

Питу не изпитваше особена симпатия към абат Фортие; при все това яростната нападка срещу бившия му учител го засегна дълбоко.

— Клод! — изрече строго той. — Клод!

— Е, какво?

— Не съм споменавал, че пушките са на абат Фортие. Казах, че пушките бяха при абат Фортие.

— Щом са при него, значи са негови.

— Този извод е погрешен, Клод. Аз съм в къщата на Бастиен Године и все пак къщата на Бастиен Године не ми принадлежи.

— Това е вярно — отговори Бастиен, без да става нужда Питу да се обръща нарочно за потвърждение.

— Така че пушките не са на абат Фортие — додаде момъкът.

— Ами на кого са тогава?

— На общината.

— Ако са на общината, откъде накъде ще са при абат Фортие?

— Те са при абат Фортие, защото къщата на абат Фортие е на общината, която го е подслонила, тъй като той отслужва литургии и учи безплатно децата на бедните граждани. И понеже къщата на абат Фортие е собственост на общината, тя има пълното право да си запази една стая, където да сложи пушките си, ето това е!

— Вярно! — съгласиха се слушателите. — Общината има такова право.

— Е, добре, карай нататък! Как да си осигурим тези пушки?

Въпросът затрудни Питу, който се почеса зад ухото.

— Да, казвай бързо, че трябва да вървим да работим — подкани го друг глас.

Момъкът си отдъхна, последният събеседник му бе подсказал как да се измъкне.

— Да работите! — извика той. — Говорите, че ще се въоръжавате, за да браните отечеството, а мислите за работа.

И Питу подсили фразата си с един толкова ироничен и презрителен смях, че арамонците се спогледаха смирено.

— Ще пожертваме още няколко дни, ако непременно се налага, за да бъдем свободни — обади се глас.

— За да бъдете свободни, трябва да пожертвате не един, а всички дни — наблегна Питу.

— Значи, когато работиш за Свободата, си почиваш — рече Бонифас.

— Бонифас — отвърна Питу с вид на разгневен Лафайет, — никога не ще бъдат свободни онези, които не съумеят да стъпчат с нозе предразсъдъците.

— Аз — каза Бонифас — не бих желал друго, освен да не работя. Но като трябва да се яде…

— А яде ли се? — попита Питу.

— Да, в Арамон все още се яде. Да не би в Париж да не ядат?

— Ядат, когато са победили тираните — отговори Питу. — Ядоха ли на 14 юли? Мислеха ли за ядене през този ден? Не, нямаше време.

— Ах! — възкликнаха най-ентусиазираните. — Превземането на Бастилията явно е било хубаво нещо.

— Да ядат! — продължи презрително Питу. — Е, не говоря за пиенето. Беше толкова горещо, а димът от артилерийския барут е така лют!

— И какво се пиеше?

— Какво се пиеше ли? Вода, вино, ракия. Жените се бяха нагърбили с тази грижа.

— Жените?

— Да, чудесните жени, които превърнаха в знамена предниците на роклите си.