Александър Дюма - Анж Питу

През тази седмица обаче, допускайки, че първия ден е хванал един див заек, защо да не улови още три в следващите седем дни или по-точно нощи. Тоест за една седмица би си изкарал прехраната за цял месец.

При това положение четирийсет и осем заека щяха да му бъдат достатъчни за една година; останалото бе чиста печалба.

Питу правеше икономическото изчисление, докато поглъщаше зайчето, което вместо да му донесе осемнайсет су, му струваше едно су за масло и едно су за сланина. Колкото до главите лук, беше ги събрал от общинската мера.

След ядене — креватът или вратата, гласи пословицата. След угощението Питу се отправи към гората да си потърси някое хубаво местенце, за да се наспи.

Излишно е да споменаваме, че от мига, в който несретникът престана да говори за политика и се озова насаме със себе си, незабавно в съзнанието му изплува господин Изидор, ухажващ госпожица Катрин.

Дъбовете и буките трепереха от въздишките му; природата, която винаги се усмихва на задоволените стомаси, правеше изключение в полза на Питу и му приличаше на огромна черна пустиня, населена само с диви и питомни зайци и сърни.

Полегнал под големите дървета на родната гора, вдъхновявайки се от тяхната сянка и прохлада, Питу затвърди героичното си решение, което се състоеше в това, да изчезне от очите на Катрин, да я остави свободна, да не се измъчва извънмерно от нейните предпочитания, да не се оставя да бъде унижаван допълнително, свръх онова, което произтичаше от сравнението.

Усилието да не вижда повече госпожица Катрин бе твърде болезнено, но един мъж трябваше да бъде мъж.

Всъщност въпросът не стоеше съвсем така.

Ставаше въпрос по-точно не да не вижда госпожица Катрин, а да не бъде виждан от нея.

Какво обаче би попречило на злочестия влюбен, грижливо скривайки се, да хвърля от време на време по един поглед мимоходом на недостъпната хубавица? Нищо.

Какво бе разстоянието от Арамон до Писльо? Левга и половина, ще рече няколко крачки.

Нечестно би било от страна на Питу да търси отново Катрин след всичко, което бе видял, ала защо да не продължи да узнава за действията и постъпките й посредством едно занимание, с което здравето му щеше да се справи отлично.

Впрочем гората, разположена оттатък Писльо и простираща се чак до Бурсон, изобилстваше от диви зайци.

Питу щеше да ходи през нощта да залага примките си и на сутринта, от височината на някое възвишение, щеше да оглежда равнината и да издебва излизанията на госпожица Катрин. Това бе негово право, до известна степен и негово задължение, произлизащо от правата му, също както при господин Бийо.

Така, утешен от самия себе си пряко себе си, Питу си каза, че може да спре да въздиша. Изяде едно огромно парче хляб, което си бе взел, и щом настъпи вечерта, постави дузина примки и се отпусна на тревата, още топла от дневното слънце.

Заспа като човек, изпаднал в отчаяние, сиреч потъна във вцепеняващ сън, подобен на смърт.

Събуди го нощният хлад; той навести примките си, още нищо не се бе хванало; ала Питу разчиташе на сутрешната обиколка. Само че, понеже чувстваше главата си леко натежала, реши да се прибере и да дойде на следващия ден.

Но този ден, така празен за него откъм събития и случки, беше прекаран от хората в селото в мислене и кроежи.

В средата на деня, който за Питу мина в мечтание в гората, можеше да се види как секачите се облягат на секирите си, вършачите остават с вдигнати във въздуха бухалки, а дърводелците спират рендето върху огладената дъска.

Причината за цялото това изгубено време беше Питу. Питу бе повеят на колебанието, пропълзял между тези тръстики, които започваха объркано да се поклащат.

А той, виновникът за този смут, дори не си спомняше.

Ала когато се упъти към жилището си, въпреки че бе ударило десет и че в този час в селото обикновено не гореше нито една свещ и нито едно око не бе отворено, момъкът видя необичайна сцена около къщата, в която живееше. Това бяха групи хора — седнали, изправени, крачещи.

Поведението на всяка от тези групи имаше особено значение.

Без да знае защо, Питу си представи, че говорят за него.

А като мина по улицата, всички сякаш бяха ударени от електрически ток и започнаха да си го сочат един на друг.

— Ама какво им става? — запита се той. — Да речеш, не съм си сложил каската.

И се прибра скромно у дома си, след като размени тук-там няколко поздрава.

Още не бе затворил зле закрепената врата, когато му се стори, че се чука.