Александър Дюма - Анж Питу

Погледнете господин Дьо Лафайет — слаб рус мъж, не много по-едър от Клод Телие, с остър нос, малки крака и ръце като пречките на този стол. Що се отнася до дланите и ходилата, не е нужно да говорим — все едно ги няма. Е, и? Този мъж е носил на плещите си два свята, един повече от Атлас, а крехките му ръце са строшили оковите на Америка и на Франция… След като неговите ръце са сторили това, ръце, тънки като пречки на стол, преценете какво могат да направят моите.

И Питу показа ръцете си, възлести като дървесни стволове.

И с това сравнение спря, сигурен, че е постигнал, без да заключава нищо, огромен ефект.

Беше го постигнал.

Повечето от нещата, които се случват на човека и представляват за него голямо щастие или голяма чест, му идват почти винаги, след като силно ги е желал или пък силно ги е презирал.

Ако приложим тази максима към личностите и събитията от историята, ще видим, че в нея има не само истина, но и дълбочина.

Ще се задоволим, без да прибягваме до доказателства, да я приложим към Анж Питу, сиреч към нашия човек и нашата история.

Действително Питу — ако ни бъде разрешено да се върнем малко назад, към раната, която той получи право в сърцето, — та действително Питу, подир откритието си в окрайнините на гората, се почувства обзет от голямо презрение към нещата от този свят.

Той, който се бе надявал да отгледа в сърцето си драгоценното и рядко цвете, наричано любов; той, който се бе завърнал в родния край с една каска и една сабя, горд да свърже в едно Марс и Венера, както казва неговият знаменит другар Дьомустие в своите „Писма до Емили върху митологията“, та той се оказа много засрамен и много нещастен, забелязвайки, че във Виле-Котре и околностите има и други влюбени.

Той, който бе взел активно участие в кръстоносния поход на парижаните срещу благородниците, се оказа твърде дребен пред селското благородничество, представлявано от господин Изидор Дьо Шарни.

Уви! Един толкова хубав момък, харесващ се от пръв поглед, един кавалер с кожени панталони до коленете и дреха от кадифе!

Как да се бори с подобен мъж?

С мъж, който носеше високи ботуши за езда с шпори; с мъж, чийто брат мнозина все още наричаха „монсеньор“!

Как да се бори с подобен съперник? Как да не изпитва едновременно срам и възхищение, чувства, които за ревнуващия са двойно изтезание, толкова ужасно, че е трудно да се каже кое би предпочел — съперник, който стои над него, или под него!

Така че Питу познаваше ревността, неизлечима рана, плодовита на болки, непознати на честното и наивно сърце на нашия герой, ревността, феноменално отровна растителност, поникнала, без да бъде сята, върху почва, на която не бяха избуявали никакви лоши страсти, дори и самолюбието, плевел, с който обраства и най-безплодната земя.

Едно така изтерзано сърце има нужда от твърде дълбока философия, за да възвърне обичайния си покой.

Беше ли Питу философ, той, който на другия ден, след като бе пронизан от това ужасно усещане, мислеше как ще обяви война на питомните и дивите зайци на херцог Д’Орлеан, а на по-следващия произнесе забележителната реч, която предадохме?

Притежаваше ли сърцето му твърдостта на кремъка, от който всеки удар изтръгва искра, или пък просто кротката съпротива на сюнгера, способен да попива сълзите и да омеква, без да се наранява от удара на премеждията?

Това ще ни покаже бъдещето. Да не гадаем, а да разказваме.

След като прие посещението и завърши речта, Питу, принуден от апетита си да слезе до по-нисши грижи, сготви и изяде зайчето, съжалявайки, че не е див заек.

Действително, ако бе див заек, той нямаше да го изяде, а щеше да го продаде.

Това не беше дребна работа — един див заек струваше, в зависимост от големината си, от осемнайсет до двайсет и четири су, и макар притежател на остатъка от луидори, дадени от доктор Жилбер, Питу, който, без да е скъперник като леля Анжелик, бе наследил от майка си солидна доза пестеливост, би прибавил тези осемнайсет су към своето имане, което би набъбнало, вместо да бъде накърнено.

Защото Питу разсъждаваше, че не е необходимо човек да си приготвя храна, било за три ливри, било за осемнайсет су. Тъй като не бе Лукул 387 387 Марк Лициний Лукул (ок. 116 — ок. 56 пр. Хр.) — римски пълководец, водил победоносни битки. Прославя се с богатството, разкоша и пировете, които устройва (оттам Лукулов пир) — бел.ред. , казваше си, че с осемнайсетте су от заека би преживял цяла седмица.