Александър Дюма - Анж Питу

— Ами искаше да ме придружи във Ферте-Милон.

— Където вие не отивате?

— Не, защото вярвах, че ще ме чакате тук, докато едва ли не аз ви чаках.

— О, та вие току-що произнесохте кралски слова, Катрин!

— Наистина ли? Не съм и подозирала.

— Защо не приехте предложението на този прекрасен рицар, щеше да ни поразвлече.

— Може би не съвсем — отвърна със смях девойката.

— Имате право, Катрин — каза Изидор, впервайки в нея очи, сияещи от любов.

И скри поруменялото й лице в ръцете си.

Питу затвори очи, за да не гледа, ала забрави да запуши ушите си, за да не чува; звукът от целувка стигна до него.

Той се хвана с отчаяние за косите, също като чумавия от предния план на картината на Гро 378 378 Антоан Жан Гро (1771 — 1835) — френски живописец, ученик на Жак Луи Давид, автор на портрети на видни личности, на платното „Чумавите в Яфа“, където Наполеон Бонапарт е изобразен като чудотворец, съгласно вярването, че докосването на владетелската ръка изцерява. Драматичното излъчване на тази и други негови творби се явява предвестник на романтизма — бел.ред. , изобразяваща Бонапарт, който посещава чумавите в Яфа 379 379 Картината „Чумавите в Яфа“, съхранявана в Лувъра, е била изложена на Салона (на изящните изкуства — бел.прев.) през 1804 г. — бел.фр.изд. .

Когато Питу дойде на себе си, двамата млади бяха подкарали конете и бавно се отдалечаваха.

Последните думи, които момъкът успя да долови, бяха:

— Да, прав сте, господин Изидор, да се поразходим един час. Ще го наваксам с бързите крака на коня си, който — добави тя — е едно добро животно и няма да каже нищо.

Това бе всичко, видението угасна, в душата на Питу настана мрак, както става в природата, и хвърляйки се в храсталаците, горкият момък се остави на първичните пориви на мъката си.

Нощната хладина му помогна да се съвземе.

— Няма да се връщам във фермата — реши той. — Ще бъда унизен, подигран. Ще трябва да ям хляба на жена, която обича друг мъж, и то мъж, който, не мога да не го призная, е по-красив, по-богат и по-изискан от мен. Не, мястото ми не е в Писльо, а в Арамон, Арамон, моята родина, където може би ще намеря хора, които не ще забелязват, че имам колене като възли на кърпа.

Тогава Питу потърка добрите си дълги крака и се запъти към Арамон, а там, без да подозира, неговата репутация и тази на каската и сабята му го бяха изпреварили и го чакаше ако не щастие, то поне славна съдба.

Но, както е известно, не е дадено на човека да бъде напълно щастлив!

Все пак, пристигайки във Виле-Котре към десет вечерта, след като бе тръгнал преди шест часа и бе направил в този промеждутък огромната обиколка, която се опитахме да опишем, Питу осъзна, че колкото и да е тъжен, ще бъде по-добре да отиде в странноприемницата „Льо Дофен“ и да си легне в легло, вместо да спи под звездите, в подножието на някой бук или дъб в гората.

Тъй като не можеше и да помисли за преспиване в къща в Арамон, озовавайки се там в десет и половина вечерта — още в девет всички светлини се гасяха и всички врати се залостваха.

Ето защо Питу спря пред странноприемницата „Льо Дофен“, където срещу монета от трийсет су получи превъзходно легло, хляб от четири либри, парче сирене и кана сидър.

Той бе едновременно влюбен и изтощен, с подбити нозе и отчаян; в резултат последва една борба между физиката и духа, в която духът, отначало победител, накрая беше сломен.

Това ще рече, че между единайсет и два сутринта Питу стена, въздиша и се въртя в леглото, без да може да заспи; но в два часа, оборен от умората, затвори очи, за да ги отвори чак в седем.

Както в десет и половина вечерта всички в Арамон са си легнали, така в седем сутринта всички във Виле-Котре са станали.

Излизайки от странноприемницата „Льо Дофен“, Питу отново се увери, че каската и сабята му привличат общественото внимание.

След като измина стотина крачки, той се оказа в центъра на струпали се хора.

Явно бе завоювал огромна популярност в околността.

Малцина пътешественици имат подобен късмет — слънцето, което, както казват, свети за всички, не винаги свети с благосклонен блясък за онези, които се връщат в родината си с желанието да станат пророци.

Ала също така не на всеки се случва да има леля, свадлива и скъперница до свирепост, каквато бе госпожица Анжелик; не на всеки Гаргантюа 380 380 Великанът Гаргантюа, герой на Франсоа Рабле от романа „Гаргантюа и Пантагрюел“, синоним на неутолим апетит — бел.ред. , способен да погълне един петел с ориз, се случва да може да предложи едно малко екю на собственика на жертвата.