Александър Дюма - Анж Питу

— Мълчи, дете! — смъмри го докторът.

— Значи ли това, че е по-трудно да се подчинят англичаните, отколкото да бъдат укротени французите? — попита Бийо.

— Нов свят — повтори Жилбер, — сиреч чисто място, tabula rasa, няма закони, но няма и злоупотреби, няма идеи, но няма и предразсъдъци. Във Франция — трийсет хиляди квадратни левги за трийсет милиона души. Сиреч в случай на подялба на всеки ще се падне едва колкото за люлката и гроба. Там, в Америка — двеста хиляди квадратни левги за три милиона души. Идеални граници, включващи пустинята, тоест сушата, заедно с морето, ще рече с безкрайността. В тези двеста хиляди квадратни левги има реки, плавателни на хиляди левги, девствени гори, чиято площ един Бог знае, а то значи всички елементи на живота, на цивилизацията и на бъдещето. О, колко е лесно, Бийо, когато се наричаш Лафайет и си свикнал със сабята, когато се казваш Вашингтон и си свикнал да мислиш, колко е лесно да се бориш със стени от дърво, пръст, камък или човешка плът. Ала когато, вместо да съграждаш, рушиш, когато виждаш в стария ред на нещата, който атакуваш, срутващи се стени от идеи и зад самите развалини да се крият толкова хора и толкова интереси, когато, след като си стигнал до идеята, разбираш, че за да накараш един народ да я приеме, трябва може би да изтребиш този народ — от стареца, който си спомня, до детето, което ще се научи, от монумента, който е паметта, до зародиша, който е инстинктът, — тогава, о, тогава, Бийо, това е задача, пред която изтръпват онези, дето прозират отвъд хоризонта. Аз прозирам надалеч, Бийо, и изтръпвам.

— Простете, господине — каза арендаторът с непоклатимия си здрав разум, — преди малко ме обвинихте, че мразя революцията, а ето че сега вие я изкарвате отвратителна.

— Да съм споменал обаче, че се отричам?

— Errare humanum est — прошепна Питу, — sed perseverare diabolicum. 309 309 Латинска поговорка: „Да се греши е човешко, но да се упорства в това е дяволско.“ — бел.прев.

И придърпа нозете към себе си с две ръце.

— При все това ще упорствам — продължи Жилбер, — защото съзнавайки препятствията, съзирам и целта, а целта е бляскава, Бийо. Бленувам не само за свободата на Франция, но и за свободата на целия свят, не само за физическо равенство, но и за равенство пред закона, не само за братство между гражданите, но и за братство между народите. Може би ще погубя душата си и ще пожертвам тялото си — додаде докторът с тъга, — ала няма значение, войникът, когото изпращат да щурмува крепост, вижда оръдията, вижда гюлетата, с които ги пълнят, вижда фитила, който поднасят, вижда дори накъде са прицелени. Усеща, че парчето черно желязо ще прониже гръдта му, и все пак настъпва, крепостта трябва да бъде превзета. Е, какво пък! Всички ние сме войници, Бийо! Напред! И нека върху покосените ни тела преминат един ден поколенията, на които това дете тук е авангардът.

— Наистина не разбирам защо се отчайвате, господин Жилбер, затова ли, че един нещастник беше заклан на площад „Грев“?

— А ти защо се ужасяваш? Хайде, Бийо! Коли и ти.

— О! Какви ги приказвате, господин Жилбер!

— По дяволите! Човек трябва да бъде последователен. Ти дойде целият пребледнял, целият разтреперан, ти, храбрият и силният, и ми каза: отвратен съм. Аз ти се изсмях в лицето, Бийо, а ето че когато ти обяснявам защо си бил блед, защо си бил отвратен, на свой ред ти ми се смееш.

— Говорете! Говорете! Само не ми отнемайте надеждата, че ще се върна изцелен и утешен в моите поля.

— Чуй ме, Бийо, цялата ни надежда е там, в полята. Селото, дремеща революция, която се надига на всеки хиляда години и причинява световъртеж на монархията всеки път, щом се надигне. Селото ще се размърда, когато удари часът да откупи или завоюва онези присвоени блага, за които ти говореше преди малко и с които се тъпче благородничеството или духовенството. Но за да се подтикне селото към жътва на идеите, трябва да бъде подтикнат селянинът към завоюване на земята. Ставайки собственик, човекът добива свобода, а добивайки свобода, става по-добър. За нас, останалите, привилегированите работници, пред които Бог е склонил да повдигне воала на бъдещето, е ужасната работа — след като се даде на народа свободата, да му се даде и собствеността. Тук, Бийо, е доброто дело и може би лошото възнаграждение, ала това е дело кипящо, мощно, обречено на слава и хули. Там е немощният вледеняващ сън, в очакване на едно пробуждане, което нашият глас ще предизвика, на една зора, която ще дойде от нас. Веднъж разбудили селото, нашата кървава работа ще е приключила и ще започне неговият мирен труд.