Александър Дюма - Анж Питу

Изтикан нагоре по стъпалата, Лафайет коленичи на площадката пред Кметството, заклевайки тези тигри, които наричаше свои съграждани, да не безчестят нацията си, да не безчестят самите себе си, да не превръщат в мъченици виновните, на които законът дължеше и опозоряване, и наказание.

Понеже настояваше, заплахи полетяха и към него, но той се възправи срещу тях. Неколцина развилнели се му показаха пестници или вдигнаха оръжията си.

Генералът пристъпи напред с открити гърди и оръжията се сведоха.

Ала заканите по адрес на Бертие не секваха.

Победен, Лафайет се прибра, също като Байи, обратно в Кметството.

Общинските съветници видяха, че той е безпомощен срещу бурята; паднала бе сетната им крепост.

Решиха стражата на Кметството да отведе Бертие в абатството. Това означаваше да го изпратят на смърт.

— Най-накрая! — каза Бертие, когато решението бе взето.

И гледайки с дълбоко презрение всички тези мъже, той застана между офицерите, след като благодари с един жест на Байи и Лафайет и на свой ред подаде ръка на Бийо.

Байи извърна навлажнен поглед, а Лафайет — очи, помръкнали от покруса.

Интендантът слезе по стълбите на Кметството със същата крачка, с която се бе изкачил.

В мига, в който се появи на площадката пред сградата, ужасяващ възглас, надигнал се на площада, сякаш разлюля каменните стъпала под нозете му.

Но той, високомерен и равнодушен, посрещна тези горящи очи с невъзмутим поглед, сви рамене и произнесе следните думи:

— Странен народ. Какво му е, та реве така?

Не бе довършил, когато стана притежание на този народ. Протегнаха се ръце на самото стълбище, за да го докопат и изтръгнат от стражата, железни ченгели го теглеха, кракът му изневери и той се изтърколи в лапите на враговете си, които за секунда бяха изблъскали охраната му.

После неудържима вълна повлече пленника по пътя, изцапан с кръв, по който Фулон бе поел преди два часа.

Един мъж бе вече на съдбовния фенер, с въже в ръка.

Ала в Бертие се бе вкопчил друг мъж, който в яростта и изстъплението си раздаваше удари и проклятия на палачите.

Той крещеше:

— Не ще го имате! Не ще го убиете!

Този мъж беше Бийо, когото отчаянието бе направило луд и силен за двайсет.

На някои викаше:

— Аз съм един от победителите на Бастилията!

И те, разпознавайки го наистина, леко се стъписваха.

Други убеждаваше:

— Оставете, нека го съдят. Аз гарантирам. Ако го пуснат да избяга, ще ме обесите вместо него.

Клетият Бийо! Бедният почтен човек! Стихията го отнасяше, него и Бертие, както смерч увлича едновременно перо и сламка във вихрените си спирали.

Той вървеше, без да се оглежда и без да вижда. Беше стигнал.

По-бърз от мълния.

Бертие, когото бяха влачили заднишком, Бертие, когото бяха повдигнали, като забеляза, че спират, се обърна и зърна позорния оглавник, който се поклащаше над главата му.

С едно колкото свирепо, толкова и неочаквано усилие интендантът се изскубна от ръцете, които го стискаха здраво, грабна байонета на един национален гвардеец и връхлетя връз мъчителите си.

Отзад обаче се посипаха хиляда удара; той падна и хиляда други се стовариха върху му.

Бийо бе изчезнал под краката на убийците.

Бертие нямаше време да страда. Кръвта и душата му напуснаха едновременно тялото през хиляда рани.

Тогава арендаторът стана свидетел на зрелище, по-гнусно от всичко, което бе видял до момента. Един мъж бръкна с ръка в разтворената гръд на трупа и извади още димящото сърце.

Сетне, забождайки го на върха на сабята си насред виещата тълпа, която му правеше път, отиде да го положи на масата на големия съвет, където общинските съветници провеждаха своите заседания 304 304 „Влезе един драгун, носещ парче окървавена плът, и каза: «Ето го сърцето на Бертие.» Ние отклонихме погледи и го заставиха да се оттегли“, Байи, „Спомени“, II, с. 303; този „драгун“ бил готвачът Десно (вече отрязал главата на Дьо Лоне), който приписал издевателството над Бертие на един „войник“, а той бил само „приносител“ на сърцето — бел.фр.изд. .

Бийо, този твърд човек, не можа да устои на гледката — той изгуби свяст и се строполи до един крайпътен камък на десет крачки от гибелния фенер.

При това позорящо предизвикателство, отправено към властта му, към революцията, която направляваше или по-скоро смяташе, че направлява, Лафайет строши сабята си и запрати парчетата по главите на екзекуторите.

Питу вдигна арендатора на ръце, шепнейки му в ухото: