Александър Дюма - Анж Питу

Вместо да възнегодува срещу предложението, което кралицата смяташе за най-непривлекателно от всички, Жилбер отговори меко:

— Мадам, вече съм сторил онова, което Ваше Величество ми препоръча.

— И какво сте сторили, господине?

— Размишлявах.

— Над себе си?

— Да, над себе си, мадам.

— И… във връзка със своето съзнание ли?

— Най-вече във връзка със съзнанието си, мадам.

— Смятате ли, че съм достатъчно посветена за онова, което сте видели?

— Не знам какво иска да ми каже Ваше Величество, но го разбирам. Колко пъти човек на моята възраст трябва да е оскърбявал Бога.

— Вие говорите за Бога…

— Да.

— Вие?

— Защо не?

— Един философ! Философите вярват ли в Бога?

— Аз говоря за Бога и вярвам в него.

— И ще се оттеглите ли?

— Не, мадам, оставам.

— Господин Жилбер, внимавайте.

И лицето на кралицата придоби заплашително изражение.

— О! Аз мислих, мадам, и разсъжденията ми ме доведоха до заключението, че не струвам по-малко от когото и да било. Всеки има своите грехове. Научих тази аксиома не като прелиствах книгите, а ровейки се в съзнанието на другите.

— Универсална и безпогрешна, нали? — подхвърли с ирония Мария-Антоанета.

— Уви, мадам! Ако не универсална, ако не безпогрешна, поне много показателна за човешките нещастия, добре изпитана в дълбоките болки. И това е толкова вярно, че само като гледам кръговете около уморените ви очи, само като гледам тази линия между веждите ви, само като гледам гънките в ъгълчетата на устните ви — гънки, които носят прозаичното наименование бръчки, — бих ви казал, мадам, колко тежки изпитания сте понесли, колко пъти сърцето ви е туптяло тревожно, на колко тайни радости доверчиво се е отдавало, за да се събуди измамено. Ще ви кажа всичко това, мадам, щом пожелаете. Ще го кажа, сигурен, че не ще бъда опроверган. Ще ви го кажа, приковавайки един поглед, който знае и иска да чете. И когато почувствате тежестта на този поглед, когато усетите оловото на това любопитство да прониква до дъното на душата ви, както морето усеща тежестта на сондата, която броди из бездните му, тогава ще разберете, че мога много, мадам, и че ако се спра, трябва да получа признателност, вместо да ми се обявява война.

Този език, подкрепен от ужасяваща съсредоточеност на волята, тези предизвикателства на мъжа към жената и това пренебрежение към всякакъв етикет в присъствието на кралицата оказаха неизразимо въздействие върху Мария-Антоанета.

Тя почувства, че на челото й сякаш пада мъгла и вледенява мислите й, почувства, че омразата се сменя с уплаха, остави натежалите си ръце да увиснат и направи крачка назад, за да избегне приближаването на тази непозната опасност.

— А сега, мадам — рече Жилбер, който ясно виждаше какво се случва с нея, — разбирате ли, че ми е твърде лесно да науча онова, което криете от всички и от самата себе си? Разбирате ли, колко би ми било лесно да ви просна ей там, на този стол, който пръстите ви инстинктивно ще подирят, за да намерят опора?

— О! — отрони кралицата, изплашена, защото усещаше как непознати тръпки я пронизват чак в сърцето.

— Само да кажа една дума, която не искам да казвам — редеше Жилбер, — да изразя едно желание, от което се отричам, и вие ще паднете поразена в моята власт. Съмнявате ли се, мадам? Не! Не се съмнявайте, може би ще ме изкушите, а ако веднъж ме изкушите!… Но не, вие изобщо не се съмнявате, нали?

Полуповалена, задъхана, угнетена, объркана, кралицата се бе вкопчила в облегалката на креслото с енергията на отчаянието и яростта на безполезната отбрана.

— О! — продължи Жилбер. — Повярвайте, мадам, че ако не бях най-почтителният, най-преданият, най-коленопреклонният от вашите поданици, щях да ви убедя чрез един ужасен експеримент. Не! Не се страхувайте от нищо. Аз се прекланям пред жената още по-смирено, отколкото пред кралицата. Тръпна само при мисълта, че мога да се докосна до мислите ви, и по-скоро бих посегнал на себе си, нежели да смутя душата ви.

— Господине, господине — извика Мария-Антоанета, удряйки във въздуха, сякаш за да отблъсне Жилбер, застанал на три крачки от нея.

— И все пак — додаде докторът, — вие наредихте да ме затворят в Бастилията. Съжалявате, че народът я превзе, именно защото, превземайки я, ми отвори вратите й. От очите ви блика омраза към човек, когото лично вие нямате в какво да упрекнете. Да, да, чувствам го, откакто отслабих влиянието, с което ви удържах… Кой знае дали с възвръщането на дишането няма да се надигнат и съмненията ви.