Александър Дюма: Графиня дьо Монсоро

От само себе си се разбира, че през зимните нощи минувачите бяха още по-предпазливи.

Нощта, ознаменувана със събитията, за които току-що разказахме, както и с други произшествия, с които тепърва предстои да запознаем читателя, беше изключително тъмна и мразовита, небето бе изцяло покрито с черни, ниски облаци и бе невъзможно да се различи спасителният часови зад зъбците на кралската крепост, а и той, на свой ред, не си струваше да се мъчи нещо да различи върху незастроеното място.

Откъм града пред Сент-Антоанските порти нямаше нито един дом, там се проточваха две високи стени: отдясно — оградата на черквата „Свети Павел“, а отляво — стената, ограждаща Турнелския дворец. Тази последната, малко преди улица Сент-Катрин, образуваше вътрешен ъгъл, същия „ъгъл“, за който Сен-Люк бе споменал пред Бюси.

По-нататък тясно притиснати една до друга следваха къщурки, разположени между улица Жуи и широката улица Сент-Антоан, пред която по онова време минаваше улица Бийет и се възправяше черквата „Света Екатерина“.

Нито един уличен фенер не осветяваше току-що описаната от нас част на стария Париж. През нощите, в които луната се нагърбваше с осветлението на земята, тук на фона на звездното небе ярко се открояваше огромният силует на Бастилията — мрачна, величествена и неподвижна. В безлунните нощи на мястото на крепостта се виждаше само черното петно на гъстия мрак, през който тук и там проникваше бледата светлина на отделни редки прозорци.

Описваната от нас нощ започна със силен студ и трябваше да завърши с обилен снеговалеж; в такава нощ не би се намерил смелчак да пресече пропукания терен на незастроеното място, това подобие на път, водещо към предградието, избягвано, както вече знаем, от закъснелите пътници, предпочитащи за по-сигурно да минават по заобиколен път. Опитното око обаче би могло да забележи в ъгъла, образуван от стената на Турнелския дворец, подозрителни черни сенки, които от време на време помръдваха, навеждайки на мисълта, че това са някакви несретници, опитващи се да запазят естествената топлина на телата си, напускаща ги с всяка минута все повече поради неподвижността, на която, изглежда, сами се бяха обрекли в очакване на предстоящото събитие.

Нощният мрак не позволяваше на часовия на крепостната кула да види какво става на площада. Той не бе в състояние да чуе нещо, защото разговорът между подозрителните сенки се водеше шепнешком. А между другото този разговор представлява за нас известен интерес.

— Този бесен Бюси излезе прав — каза една от сенките, — нощта днес ми напомня за една такава във Варшава, когато крал Анри бе полски крал; ако продължава така, пророчеството на Бюси ще се сбъдне — кожите ни ще се попукат.

— Е, стига, Можирон, какво си се разхленчил като жена — отвърна му друга сянка. — Разбира се, че не можем да се оплачем от жега, но се загърни по-добре с наметалото, напъхай по-дълбоко ръце в джобовете и ще престанеш да зъзнеш.

— Лесно ти е да говориш така, Шомберг — намеси се трета сянка, — веднага се вижда, че си немец и от малък си приучен към студа. А на мен устните ми започнаха вече да кървят, а по мустаците ми има висулки.

— На мен пък ръцете ми се вкочаниха — включи се четвърти глас. — Мога да се басирам, че пръстите ми са измръзнали.

— Горкият Келюс, как си забравил да вземеш маншона на твоята мамичка? — подигра го Шомберг. — Тя ще е щастлива да ти услужи с него, само й кажи, че маншонът й ще помогне да се избавим от ненагледния й Бюси, когото тя има за по-лош и от чумата.

— Ах, господи, имайте малко търпение — произнесе петата сянка. — Още минута и съм сигурен, че ще почнете да се оплаквате от горещина.

— Чул те Господ, д’Епернон! — каза Можирон, тъпчейки на място с крака.

— Не аз — отзова се д’Епернон, — д’О го каза. А аз мълча от страх да не замръзнат думите ми.

— Какво каза? — обърна се Келюс към Можирон.

— Д’О каза, че само след минута ще ни стане горещо, а аз заключих: „Чул те господ!“

— Изглежда, Господ вече го е чул, защото виждам, че някой идва насам по улица Сен-Пол.

— Грешиш. Това не може да бъде той.

— Защо?

— Защото той не се канеше да минава оттам.

— Какво от това? Не би ли могъл да предусети нещо нередно и да мине от друго място?

— Не познавате Бюси. Щом е казал веднъж, че ще мине от еди-къде си, значи ще мине оттам, та дори и дяволът да го очаква в засада.

— А докато говорим — каза Келюс, — там вече вървят двама души.

— Наистина, наистина — потвърдиха достоверността на неговите наблюдения едновременно няколко гласа.