Александър Дюма - Графиня дьо Монсоро

— Няма да взема да отричам, но преди известно време се отказах от това наследство и този път става дума за съвсем друга особа.

— И тази особа ви чака в някоя уличка в предградието на Сент-Антоан? — попита д’О.

— Именно. И дори искам да се обърна към вас за съвет, господин дьо Келюс.

— Ще бъда щастлив да ви услужа. Макар и да не принадлежа към съдийското съсловие, все пак се гордея, че на никого още не съм давал лоши съвети, особено пък на приятелите си.

— Разправят, че нощем парижките улици не са безопасни, а предградието Сент-Антоан е една доста уединена част от града. По какъв път ще ме посъветвате да мина?

— По дяволите! — каза Келюс. — Лувърският салджия ще трябва да ни чака цялата нощ до сутринта, затова на ваше място, господине, аз бих се възползвал от малкия сал при Пре-о-Клерк, с който ще се спусна надолу по реката до ъгловата кула, след това бих тръгнал по крайбрежната улица до Гран-Шатле и по-нататък по улица Тиксерандери бих се добрал до Сент-Антоанското предградие. И ако ви се удаде да стигнете до края на улица Сент-Антоан и без никакви премеждия да отминете Турнелския дворец, вероятно ще можете да почукате жив и невредим в двора на вашия тайнствен дом.

— Благодаря за толкова подробното описание на пътя. И така, вие казахте: салът при Пре-о-Клерк, ъгловата кула, крайбрежната до Гран-Шатле, улица Тиксерандери, след това улица Сент-Антоан. Бъдете сигурни — няма да се отклоня от този път — обеща Бюси.

И като се поклони на петимата фаворити, той си тръгна, обърнал се нарочно високо към Балзак д’Антраге:

— С този народ буквално няма какво да си кажем, Антраге. Да се махаме оттук.

Ливаро и Рибейрак последваха със смях Бюси и д’Антраге; на излизане цялата тази компания се обръщаше няколко пъти назад, сякаш за да одумва фаворитите.

Миньоните запазваха спокойствие. Изглежда, бяха решили да не обръщат внимание на нищо.

Когато Бюси влезе в последната гостна, където се намираше госпожа дьо Сен-Люк, която нито за минутка не изпускаше от очи своя съпруг, самият младоженец изгледа многозначително напускащия дома му фаворит на херцог д’Анжу. Жана с чисто женска проницателност мигом всичко разбра: тя догони Бюси и му прегради пътя.

— О, господин дьо Бюси — каза тя, — всички говорят само за вашия последен сонет. Твърдят, че той…

— Осмива краля ли? — попита Бюси.

— Не, прославя кралицата. Ах, умолявам ви, прочетете ми го.

— На драго сърце, госпожо — каза Бюси.

Той предложи ръка на младоженката и, без да спира да върви, започна да й декламира своя сонет.

През това време Сен-Люк незабелязано се приближи до миньоните, които слушаха Келюс.

— По такива белези звярът лесно може да се проследи. И така, решено: ъгълът на Тур нелекия дворец, около Сент-Антоанските порти, срещу двореца Сен-Пол.

— Да взимаме ли лакеи със себе си? — попита д’Епернон.

— В никакъв случай, Ногаре, в никакъв случай — възрази Келюс, — ние тръгваме сами, единствено само ние ще знаем нашата тайна, ще изпълним дълга си със собствените си ръце. Аз не понасям Бюси, но бих се чувствал опозорен, ако тоягата на лакей се докосне до него. Бюси е благородник от главата до петите.

— И шестимата ли ще излезем едновременно? — осведоми се Можирон.

— Петимата, искаш да кажеш, а не шестимата — поправи го Сен-Люк.

— Ах да, ти си младоженец. А ние все още по стар навик те броим за ерген! — възкликна Шомберг.

— Сен-Люк е прав — намеси се д’О, — нека остане, бедният, поне в първата брачна нощ с жена си.

— Грешите, господа — каза Сен-Люк. — Жена ми безусловно заслужава да остана с нея, но не тя ме задържа, а кралят.

— Наистина ли кралят?

— Да, кралят. Негово величество изказа желание да го придружа до Лувъра.

Младежите погледнаха Сен-Люк с усмивка, която нашият младоженец напразно се мъчеше да изтълкува.

— Какво още ти трябва? — каза Келюс. — Кралят изпитва към теб толкова необикновена дружба, че не може да направи една крачка без теб.

— Още повече че ще се справим отлично и без Сен-Люк — добави Шомберг. — Да оставим нашия приятел на грижите на краля и на съпругата му.

— Хм, но нали сме тръгнали на лов за едър дивеч — усъмни се д’Епернон.

— Ами! — безгрижно възкликна Келюс. — Нека само ми го изкарат отпред и да ми дадат копие, всичко останало поемам върху себе си.

В този миг те дочуха краля да вика Сен-Люк.

— Господа — каза младоженецът, — чувате, че кралят ме вика. Наслука и до нова среща.

И Сен-Люк напусна компанията на своите приятели, ала вместо да побърза при краля, мина край все още изправените в шпалир покрай стените зрители и спрели за почивка танцьори и дотича до вратата, за дръжката на която Бюси се беше вече хванал, задържан от младоженката, която правеше всичко по силите си, за да забави заминаването на госта.