Александър Дюма - Графиня дьо Монсоро

— В такъв случай, господа, какво се бавим? Напред! — предложи Шомберг.

— Една минутка — намеси се д’Епернон, — струва ли си да изтърбушим някакви скромни буржоа или някоя честна акушерка?… Аха? Те се спряха.

Наистина, стигнали до кръстовището на улиците Сен-Пол и Сент-Антоан, двамата, заинтригували петимата приятели, се спряха в нерешителност.

— Ама че беля! Дали пък не ни видяха? — каза Келюс.

— Откъде да ни видят? Ние самите едва се виждаме един-друг.

— Вярно — съгласи се Келюс. — Погледни! Погледни! Те свърнаха наляво… спряха пред някакъв дом… нещо търсят.

— Ей богу, ти си прав.

— Като че се канят да влязат — каза Шомберг. — Така ли ще ги оставим да ни се изплъзнат?

— Но това не е той, той се канеше да върви в Сент-Антоанското предградие, а тези двама излязоха от улица Сен-Пол и заслизаха надолу — възрази Можирон.

— А каква е гаранцията — настояваше Шомберг, — че тоя изпечен мошеник не ни е подвел? Би могъл да го стори или случайно — от разсеяност, или умишлено — от хитрост.

— Имаш право, може да е и така — съгласи се Келюс.

Това предположение накара цялата компания на миньоните стремително да се втурне напред. Те изскочиха от своето убежище като сюрия гладни песове и, размахали извадените си шпаги, се хвърлиха към двамата непознати, които се бяха спрели пред вратата на някакъв дом.

Единият от двамата вече превърташе ключа в ключалката и вратата вече се отваряше, когато шумът, вдигнат от нападателите, принуди тайнствените пришълци да се обърнат.

— Какво става там, д’Орили? — попита по-ниският от двамата. — Дали не сме обект на покушение?

— Ах, монсеньор — отвърна този, който отваряше вратата, — струва ми се, че на това мирише. Ще благоволите ли да се назовете или предпочитате да запазите инкогнито?

— Те са въоръжени! Ние сме в капан!

— Някакви ревнивци са ни проследили. Боже господи! Колко пъти ви казвах — тази дама е такава хубавица, че не може да няма поклонници.

— Да влезем, д’Орили, побързай, по-добре да бъдем обсадени, заели позиция зад вратата, отколкото пред вратата.

— Да, монсеньор, стига само в крепостта да не ви чакат врагове. Но кой може да гарантира?…

Орили не успя да довърши. Фаворитите на краля с бързината на мълния преодоляха пространството от стотината крачки, отделящи ги от двамата пришелци. Келюс и Можирон, притичващи покрай стената, се хвърлиха между вратата и непознатите, за да им отрежат пътя за отстъпление. Шомберг, д’О и д’Епернон се приготвиха да нападнат откъм улицата.

— Убийте го! Убийте го! — крещеше Келюс, както винаги най-необузданият от цялата компания.

Изведнъж този, който бе наречен монсеньор и който бе запитан няма ли да пожелае да запази инкогнито, се обърна към Келюс, направи крачка напред и скръсти надменно ръце на гърдите.

— Стори ми се, че вие заплашвахте със смърт наследника на френския престол, така ли беше, господин дьо Келюс? — със зловещ глас заговори той.

Келюс спря като закован, пред очите му притъмня, коленете му се подгънаха, ръцете му безсилно провиснаха.

— Монсеньор херцог д’Анжу! — възкликна той.

— Монсеньор херцог д’Анжу! — в хор повториха и останалите.

— Е, как, приятелчета — заплашително произнесе Франсоа, — ще продължим ли да крещим: „Убийте го! Убийте го!“?

— Монсеньор — заговори д’Епернон, — това беше просто шега. Простете ни.

— Монсеньор — подкрепи го и д’О, — не можехме и да допуснем дори, че ще срещнем ваше височество в този глух квартал, в покрайнините на Париж.

— Шега ли? — възкликна Франсоа, без да удостои д’О с отговор. — Имате странен маниер да се шегувате, господин д’Епернон. Е, добре, ако не мен, то кого тогава сте искали да заколите просто на шега?

— Монсеньор — почтително се обърна към него Шомберг, — видяхме как Сен-Люк излезе от двореца Монморанси и тръгна в тази посока. Неговото поведение ни учуди и ние решихме да разберем с каква цел един съпруг оставя жена си през първата брачна нощ.

Оправданието звучеше доста правдоподобно: на следващия ден щяха по всяка вероятност да докладват на херцог д’Анжу, че Сен-Люк не е нощувал в двореца Монморанси и лъжата на Шомберг по такъв начин би се потвърдила.

— Господин Сен-Люк? Нима сте могли да ме вземете за Сен-Люк, господа?

— Да, монсеньор — в един глас отвърнаха петимата приятели.

— Но мислимо ли е толкова грубо да се заблудите? — усъмни се херцогът. — Господин Сен-Люк е с цяла глава по-висок от мен.

— Това е така, монсеньор, но той е еднакъв на ръст с господин д’Орили, който има честта да ви съпровожда — намери изход от положението Келюс.