— И после нощта е толкова тъмна, монсеньор — подхвана и Можирон.
— Освен това за главен от вас двамата взехме този, който вкарваше ключа в ключалката — каза д’О.
— И накрая — заключи Келюс, — монсеньор не може да предположи, че бихме се осмелили да замислим дори нещо лошо срещу него, че бихме дръзнали да попречим дори на развлеченията на негово височество.
Докато задаваше въпроси и изслушваше повече или по-малко смислените отговори, продиктувани от обърканост или страх, Франсоа предприе ловка стратегическа маневра: както разговаряше, той крачка след крачка се отдалечаваше от прага на тази врата, пред която, го бяха сварили, и крачка след крачка, подобно на сянка, го следваше д’Орили, неговият лютнист и неизменен спътник в нощните похождения. Така че те незабелязано се отдалечиха на значително разстояние от заветния дом и на фаворитите вече не би се удало да го разпознаят сред другите постройки.
— На моите развлечения! — горчиво възкликна херцогът. — Откъде решихте, че търся тук развлечения?!
— Ах, монсеньор, във всеки случай, каквото и да ви е довело насам — каза Келюс, — бъдете така великодушен да ни простите. Ние незабавно си тръгваме.
— Дадено. Прощавайте, господа.
— Монсеньор — сметна за нужно да добави д’Епернон, — както е добре известно на ваше височество, ние не сме от приказливите.
Херцог д’Анжу, който бе пристъпил вече да си тръгва, рязко се спря и свъси вежди.
— Какво имате предвид, господин Ногаре, и кой ви кара да не приказвате?
— Монсеньор, ние си помислихме: ваше височество са сами, в този късен час, съпроводен само от своето доверено лице…
— Заблуждавате се. Ето какво следва да мислите, и аз желая да знаете защо се оказах тук в този късен час…
Петимата приятели застинаха в най-дълбоко и почтително очакване на обяснението му.
— Дойдох тук — продължи херцог д’Анжу със съзнателно натъртен тон, за да запечата сякаш навеки в паметта на слушателите си всеки звук, — дойдох тук да се посъветвам с евреина Манасес, който умее да гледа върху стъкло и на кафе. Както знаете, Манасес живее на улица Турнел. Д’Орили ви забеляза отдалече и ви сметна за стрелци, извършващи обиколка. Тогава — добави принцът с особена, присъща на него насмешливост, от която всеки, познаващ характера му, се плашеше, — както и подобава на постоянните посетители на магьосници, ние решихме да се скрием: прилепихме се до стената и искахме да се притаим в нишата на входната врата от вашите застрашителни погледи.
Докато даваше тези разяснения, принцът незабелязано излезе на улица Сен-Пол и се оказа на разстояние, достатъчно, за да бъде чут от часовите на Бастилията — съвсем не излишна предпазливост в случай на ново нападение, възможността за което, въпреки всички клетвени уверения и унижени извинения на кралските фаворити, херцогът ни най-малко не смяташе за изключена: той много добре знаеше каква отдавнашна и люта омраза изпитва към него царуващият му брат.
— Сега вече знаете на какво трябва да вярвате и, главното, какво да говорите, а засега прощавайте, господа. От само себе си се разбира, че не е необходимо да ме съпровождате.
Миньоните се сбогуваха с принца с ниски поклони, а той се отправи в противоположна на тяхната посока, като на няколко пъти се обръща, за да се убеди, че те наистина са си тръгнали.
— Монсеньор — обърна се д’Орили към принца. — Кълна се, че тези хора замислят нещо лошо. Наближава полунощ. Кварталът тук, както и те сами признаха, е глух. Да се върнем по-бързо в двореца, монсеньор, да се връщаме незабавно.
— Не — каза принцът и се спря. — Напротив, ще се възползуваме от тяхното заминаване.
— Ваше величество се заблуждава. Те и не мислят да си тръгват. Монсеньор може да се увери в това със собствените си очи; погледнете, те се скриха в същото убежище, откъдето бяха изскочили срещу нас. Погледнете, монсеньор, ей там, в оная уличка на ъгъла на Турнелския дворец.
Франсоа се взря в тъмнината — д’Орили беше напълно прав. И петимата се бяха скрили отново в същия ъгъл. Без съмнение появата на принца им бе попречила да приведат в изпълнение някакъв замисъл. А бе възможно дори да са останали на това безлюдно място с цел да проследят принца и неговия спътник, за да се убедят наистина ли са тръгнали при евреина Манасес.
— И така, монсеньор, какво е вашето решение? — попита д’Орили. — Предварително се подчинявам на всяка заповед на ваше височество, но, според мен, да оставаме тук би било неразумно.
Читать дальше