Александър Дюма: Четиридесет и петимата

— На вашите услуги, господарю — отговори юношата.

И леко подскочи върху гърба на коня зад спътника си, който побърза да се присъедини към останалите избраници, започнали вече да вадят пропуските си.

— Проклети дяволи! — произнесе Робер Брике, който ги изпращаше с поглед. — Та това е цял керван от гасконци, гръм да ме удари!

Проверката, предстояща на шестимата избраници, които пред очите ни излязоха от тълпата и се приближиха към портата, се оказа проста.

Те трябваше да извадят от джоба си половин карта и да я връчат на офицера, който да я сравни с другата половина, и ако двете пасваха, се доказваха правата на носещия картата.

Гологлавият гасконец беше пръв. И с него започна проверката.

— Вашето име? — попита офицерът.

— Моето име ли, господин офицер? Че то е написано на тази карта.

— Няма значение, кажете си името! — нетърпеливо повтори офицерът. — Или не знаете как се казвате?

— Отлично зная, дявол да го вземе! А даже и да съм забравил, вие бихте могли да ми го припомните, та нали с вас сме земляци и даже рода.

— Вашето име, по дяволите!… Нима си въобразявате, че имам време да разглеждам хората?

— Добре. Казвам се Пардика дьо Пенкорне.

— Пардика дьо Пенкорне — повтори господин дьо Лоаняк, когото занапред ще наричаме с името, дадено му от гасконеца.

Хвърляйки поглед на картата, той прочете:

— „Пардика дьо Пенкорне, 26-и октомври 1585 година, точно по пладне.“

— Сент-Антоанската порта — добави гасконецът и посочи със сух черен пръст в картата.

— Отлично. Наред е. Минавайте — каза господин дьо Лоаняк. — Сега вие — обърна се той към втория.

Приближи се човекът с бронята.

— Вашата карта? — попита Лоаняк.

— Но как, господин дьо Лоаняк — възкликна човекът, — нима не можете да познаете сина на един от приятелите ви от детинство? Колко често играех на коленете ви!

— Не.

— Пертинакс дьо Монкрабо — продължи с удивление младият човек. — Не ме ли познахте?

— Когато съм на служба, не познавам никого, господине. Вашата карта.

Младият човек с бронята му подаде картата.

— „Пертинакс дьо Монкрабо, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“ Минавайте.

Младият човек, леко объркан от такъв прием, се присъедини към Пардика, който все още чакаше край портата.

Приближи се третият гасконец, същият, с когото бяха жената и децата.

— Вашата карта? — попита Лоаняк.

Послушната ръка на гасконеца в миг потъна в кожената чанта, висяща от дясната му страна.

Но напразно: носейки детето, той не можеше да намери търсената хартийка.

— Какво, дявол да го вземе, се мотаете с това дете, господине? Не виждате ли, че то ви пречи?

— Това е моят син, господин Лоаняк.

— Ами оставете го на земята.

Гасконецът се подчини. Бебето зарева.

— Вие какво, женен ли сте? — попита Лоаняк.

— Тъй вярно, господин офицер.

— На двадесет години?

— При нас се женят рано, както знаете, господин дьо Лоаняк, самият вие се оженихте на осемнадесет години.

— Е, това е — отбеляза Лоаняк — и този ме познава.

В това време се приближи жената с двете деца, вкопчили се в полата й.

— А защо пък да не е женен? — попита тя, като се изправи и отметна от загорялото си чело черните коси, слепнали се от праха по пътя. — Нима в Париж е минала модата да се женят? Да, господине, той е женен, а ето и още две деца, които го наричат свой баща.

— Да, но това са деца на жена ми, господин дьо Лоаняк, както и този висок момък, който стои зад нас… Приближи се, Милитор, и поздрави нашия земляк, господин дьо Лоаняк.

Приближи се, мушнал ръце в пояса си, юноша на шестнадесет-седемнадесет години, силен, ловък, напомнящ сокол с кръглите си очи и орлов нос.

Беше с кожено наметало, велурените му гащи очертаваха мускулести крака. Устните му, нагли и чувствени, се подчертаваха от наболите мустачки.

— Това е доведеният ми син Милитор, господин дьо Лоаняк, най-големият син на жена ми, тя е роднина на семейство Лоаняк: Милитор дьо Шавантрад е на вашите услуги… Че поздрави де, Милитор! — и се наведе към бебето, което с рев се търкаляше по земята. — Мълчи, Сципион, мълчи, детето ми — говореше му той, като продължаваше да търси картата по всички джобове.

През това време Милитор, вслушвайки се в увещанията на баща си, се поклони леко, без да изважда ръце от пояса си.

— В името на всичко свято, дайте си картата, господине! — нетърпеливо извика Лоаняк.

— Ела, Лардил, и ми помогни — каза гасконецът на жена си и се изчерви.