Александър Дюма: Четиридесет и петимата

Младежът беше без шапка — явно я беше загубил в навалицата.

Метр Брике беше твърде наблюдателен. Той бързо обърна гръб на гасконеца — изглежда, не го смяташе достоен за внимание, и премести поглед към конника.

— Но нали се носят слухове, че Салсед е съратник на господин дьо Гиз, значи това не е чак толкова жалко хапване — каза той.

— Нима така говорят? — попита любопитният гасконец, превърнал се целият в слух.

— Да, говорят, разбира се — отговори и повдигна рамене конникът. — Но сега дрънкат какви ли не глупости!

— Ах, така ли! — намеси се Брике, устремил питащ поглед към него, и усмихнат насмешливо каза: — И така, вие мислите, че Салсед няма връзка с господин дьо Гиз?

— Не само мисля, но съм сигурен — отговори конникът. Тук той забеляза, че Робер Брике направи движение, което означаваше: „А на какво се основава вашата сигурност?“, и добави: — Помислете: ако Салсед беше един от хората на херцога, дьо Гиз не би допуснал да го хванат и докарат от Брюксел в Париж с вързани ръце и крака или най-малкото би се опитал да освободи със сила пленника.

— Да го освободи със сила — възрази Брике, — е твърде рискована работа. Не се знае дали такъв опит ще е сполучлив, или не, а господин дьо Гиз би признал с това, че е организирал заговор срещу херцог д’Анжу.

— Господин дьо Гиз не би се спрял пред такива съображения — сухо продължи конникът, — убеден съм в това и щом не се застъпи за Салсед, значи, че Салсед не е негов човек.

— Простете, че настоявам — продължи Брике, — но сведенията, че Салсед е проговорил са съвсем достоверни.

— Къде е проговорил? Пред съда ли?

— Не, не пред съда, господине, по време на изтезаването. Но нима не е все едно? — попита метр Брике със зле изиграно простодушие.

— Разбира се, че не е все едно. Хубава работа!… Нека дрънкат, че е проговорил — съгласен съм, но какво точно е казал, не се знае.

— Още веднъж моля да ме извините, господине — продължи Робер Брике. — Знае се, при това с всички подробности.

— Е, и какво е казал? — раздразнен попита конникът. — Говорете, щом сте така добре осведомен.

— Не се хваля с осведомеността си, господине, напротив — старая се да науча нещо от вас — отговори Брике.

— Хайде да се разберем! — нетърпеливо подхвана конникът. — Вие твърдите, че уж са известни показанията на Салсед. И какво е казал? Е, хайде!

— Не мога да гарантирам, че това са истинските му думи — каза Робер Брике. Очевидно му доставяше удоволствие да дразни конника.

— Но в края на краищата, какви приказки му се приписват?

— Казват, че е признал участието си в заговор в полза на господин дьо Гиз.

— Срещу краля на Франция, разбира се! Стара песен!

— Не, не срещу негово величество краля на Франция, а срещу негова светлост херцог д’Анжу.

— Ако е признал това…

— Какво тогава? — попита Робер Брике.

— Тогава той е негодник! — намръщен изпече конникът.

— Да — тихо каза Робер Брике, — но браво на него, ако е направил онова, което е признал. Ах, господине, железните ботуши, колелото за разпъване и котелът с вряща вода добре развързват езиците на порядъчни хора.

— Истина казвате, господине — дълбоко въздъхна конникът.

— Голяма работа! — намеси се гасконецът, който обръщаше глава ту към единия, ту към другия събеседник и се вслушваше в разговора. — Ботуши, колело, котел — чудо голямо! Ако този Салсед е проговорил, то той е негодник, пък и господарят му също.

— Охо! — промълви конникът, без да може да сдържи раздразнението си. — Твърде високо запяхте, господин гасконецо!

— Аз ли?

— Да, вие.

— Пея по мелодия, която ми е по вкуса, дявол да го вземе! Толкова по-зле за онези, на които пеенето ми не им харесва.

Конникът направи гневно движение.

— По-тихо! — чу се нечий приглушен, но властен глас.

Робер Брике напразно се опита да разбере кой каза това.

Конникът едва се сдържа.

— А добре ли познавате онези, за които говорите, господине? — попита той гасконеца.

— Дали познавам Салсед?

— Да.

— Изобщо не го познавам.

— А херцог дьо Гиз?

— Също.

— А херцог д’Анжу?

— Още по-малко.

— Известно ли ви е, че господин дьо Салсед е храбрец?

— Толкова по-добре. Той храбро ще посрещне смъртта.

— И че ако господин дьо Гиз прави заговори, сам участвува в тях?

— Дявол да го вземе! Какво ме засяга това?

— И че монсеньор херцог д’Анжу, който преди се наричаше д’Алансон, заповяда да убият или допусна да бъдат убити всички, които стояха зад него: Ла Мол, Коконас, Бюси и другите?