Александър Дюма: Четиридесет и петимата

Жените крещяха, мъжете ругаеха. Който можеше да бяга, хукна, събаряйки останалите.

— Лотарингците, лотарингците! — извика някой в цялата тази суматоха.

И най-отчаяният вопъл на ужас не би направил такова впечатление като думата „лотарингци“.

— Ето видяхте ли, видяхте ли! — викна разтреперан Митон. — Лотарингците, лотарингците! Да бягаме!

— Но къде? — запита Фриар.

— В полето! — извика Митон, раздирайки ръцете си в тръните на живия плет, под който удобно се беше разположил непознатият.

— В полето? — запита Фриар. — По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, метр Митон. Не виждам никаква пролука, а вие едва ли разчитате да се прехвърлите през плета — той е по-висок от мен.

— Ще опитам — каза Митон, — ще опитам.

И удвои старанието си.

— По-внимателно, добра жено! — извика Фриар с отчаянието на човек, окончателно губещ ума си. — Магарето ви ме настъпва по петите!… Задръжте си коня, господин ездач, иначе ще ме сгази… Дявол да го вземе, приятелю, стръката на колата ви ще ми изпотроши ребрата!…

Докато метр Митон се ловеше за храстите; за да се прехвърли през плета, а господин Фриар напразно търсеше някаква пролука, за да се промъкне през нея, непознатият се изправи, разтвори като пергел дългите си крака и прескочи плета, и то така, че не закачи нито едно клонче.

Метр Митон последва примера му — е, вярно, скъса си панталона. Но с господин Фриар нещата бяха по-зле: той все не смогваше да се прехвърли, подлагаше се на все по-голяма опасност и надаваше отчаяни вопли. Тогава непознатият протегна дългата си ръка, хвана Фриар за накъдрената яка и като дете го пренесе през плета.

— Уф! — възкликна Фриар, стъпил вече на твърда земя. — Каквото и да приказваме, но аз се прехвърлих през плета благодарение на този господин. — След това, като се изправи, за да разгледа непознатия, на когото едва достигаше до гърдите, метр Фриар продължи: — Вечно ще се моля за вас, господине! Честна дума, вие сте истински Херкулес! Това е толкова вярно, както и че се казвам Жан Фриар. Кажете ми своето име, господине, името на моя спасител… приятел!

Думата „приятел“ добрякът произнесе с целия плам на благородното си сърце.

— Казвам се Брике, господине — отговори непознатият, — Робер Брике, на вашите услуги.

— Смея да отбележа, че вие здравата ми помогнахте, господин Робер Брике. Жена ми ще ви благославя. Но къде е бедната ми женичка? О, Боже мой, Боже, ще я прегазят в тази тълпа!… Проклетите швейцарци, бива ги само да газят хората!

Едва произнесъл тези думи, Фриар усети на рамото си нечия ръка, тежка като ръката на статуя.

Той се извърна, за да погледне нахалника, който си бе позволил подобна волност. Беше швейцарец.

— Фие моше би искате да фи расмашат черепа, приятелче? — произнесе войникът — истински великан.

— Обкръжени сме! — извика Фриар.

— Спасявайте се както можете! — подхвана Митон.

И двамата се втурнаха, накъдето им видят очите, съпровождани от присмехулния поглед и беззвучния смях на дългоръкия и дългокрак непознат.

Една от събралите се тук групи беше от граждани, останали извън градските стени, след като вратата беше неочаквано затворена. Тези хора се бяха стълпили около четирима или петима конници с твърде войнствен, вид, които крещяха с всички сили:

— Отворете! Отворете!

Робер Брике приближи гражданите и започна да вика по-силно от всички:

— Отворете! Отворете!

В края на краищата един от конниците, възхитен от мощта на гласа му, се обърна към него, поклони се и каза:

— Не е ли позор, господине, че посред бял ден затварят градските врати, сякаш Париж са го обсадили испанците или англичаните?

Робер Брике внимателно погледна говорещия. Той беше четиридесет-четиридесет и петгодишен човек, изглежда, началник на конниците.

Робер Брике по всяка вероятност остана доволен от огледа, тъй като на свой ред се поклони и отговори.

— Прав сте, господине! Десет, двадесет пъти сте прав — добави той. — Не искам да проявявам излишно любопитство, но ще се осмеля да попитам, по каква причина според вас е взета подобна мярка?

— Ей Богу, та те се боят да не би да изядат техния Салсед — каза някой.

— Кълна се в главата си — разнесе се звучен глас, — яденето е твърде скапано.

Робер Брике се обърна по посока на говорещия, чийто акцент издаваше несъмнено гасконец, и видя младеж на около двадесет-двадесет и пет години, подпрял ръка на хълбока на коня на онзи, който изглеждаше началник.