Александър Дюма - Четиридесет и петимата

— Минавайте — каза Лоаняк, като внимателно огледа господин дьо Карменж, явно понравил му се и по лице, и по фигура. — Този поне има приличен вид — промърмори си той. — Отворете портата — заповяда Лоаняк — и пуснете шестимата заедно със спътниците им.

— По-бързо, по-бързо, господарю — каза пажът, — на седлото и да тръгваме.

Ернотон отново се подчини на влиянието, което му оказваше този странен юноша. Портата се отвори, той пришпори коня и следвайки указанията на пажа, влезе в Сент-Антоанското предградие.

Когато шестимата избраници преминаха през портата, Лоаняк заповяда да я затворят за най-голямо неудоволствие на тълпата, която разчиташе след свършването на формалностите също да попадне в града. Виждайки, че надеждите й са излъгани, тя започна шумно да изразява недоволството си.

След стремителния бяг през полето господин Митон лека-полека си възвърна мъжеството и внимателно се върна обратно. Сега той се реши да се оплаче от войниците, преграждащи пътя на добрите хора.

Метр Фриар, който успя да намери жена си, явно вече от нищо не се боеше под нейна защита и съобщаваше на августейшата си половинка новините от деня, тълкувайки ги по свой начин.

Междувременно конниците, единия от които малкият паж нарече Менвил, започнаха да се съвещават дали да не обиколят крепостната стена, разчитайки, че може да открият някакъв проход и през него да проникнат в Париж без проверката при Сент-Антоанската порта.

Бидейки философ, анализиращ произходящото, и учен, проникващ в същността на явленията, Робер Брике разбра, че развръзката на цялата сцена, за която разказахме, ще стане при Сент-Антоанската порта и че от разговорите на конниците, гражданите и селяните нищо повече не би могло да се разбере.

Затова той се приближи, доколкото можеше, до малката постройка, служеща за подслон на пазача и имаща два прозореца, единият от които гледаше към Париж, а другият — към околните поля.

Той още не беше успял да заеме новия си пост, когато един конник, долетял в галоп от Париж, скочи от коня и влезе в стражницата.

— Ето ме и мен, господин дьо Лоаняк — каза човекът.

— Добре. Откъде идвате?

— От Сен-Викторската порта.

— Колко са при вас?

— Петима.

— Картите?

— Заповядайте.

Лоаняк взе картите, провери ги и записа, на плочата си числото 5.

След като дойдоха още седем вестоносци, Лоаняк грижливо изписа следното:

— Добре. Отворете портата и пуснете всички желаещи! — извика силно Лоаняк. Портата се разтвори.

Веднага коне, магарета, жени, деца и каруци се устремиха към Париж.

За около четвърт час по широкия път, наричан Сент-Антоанска улица, премина човешкият поток, събрал се от сутринта.

Лека-полека шумът стихна.

Господин дьо Лоаняк и хората му яхнаха отново конете. Робер Брике, останал последен, въпреки че бе дошъл пръв, прекрачи флегматично веригата, опъната през моста.

„Тези хора искаха да разберат нещо и не разбраха нищо дори за самите себе си — мислеше той. — Само аз разбрах нещичко. Началото е интересно, да продължим нататък. Но защо? И без това, дявол да го вземе, вече знам достатъчно. Какво му е интересното да гледаш как разкъсват на четири господин дьо Салсед? Не, без мен! Освен това вече се отказах от политиката… Трябва да обядвам. Ако не се криеше в облаците, слънцето щеше да показва пладне. Време е!“

С тези думи той влезе в Париж, усмихвайки се със спокойната си лукава усмивка.

Ако тръгнехме към Гревския площад по пълната с хора Сент-Антоанска улица, в тълпата щяхме да видим много познати. Но докато нещастните граждани, не толкова мъдри като Робер Брике, се влачат в навалицата, тъпканицата, блъсканицата, нека се пренесем на крилата на историята на площада, да погледнем разгърналото се пред нас зрелище, а после за миг да се върнем в миналото, за да разберем причината, след като сме видели следствието.

Смело можем да кажем, че господин Фриар беше прав, като смяташе, че на Гревския площад ще се съберат най-малко сто хиляди души, за да се насладят на подготвената екзекуция. Всички парижани си бяха определили среща при Кметството. Впрочем, парижаните са стриктни хора. Те не пропускат празник, а това си беше празник, и то необичаен — смъртта на човека, разбудил толкова страсти, че сега някои го проклинаха, други — прославяха, а повечето — просто съжаляваха.