Александър Дюма - Четиридесет и петимата

Зрителят, успял да се добере до Гревския площад, било откъм крайбрежната кръчма „Ликът на Богородица“, било откъм площад Бодоайе, щеше да забележи най-напред в центъра на площада стрелците на лейтенант Таншон, отрядите на швейцарците и леката кавалерия заобиколила малкия ешафод.

Този ешафод, толкова нисък, че се виждаше само от първите редици на зрителите или от успелите да се настанят на прозорците, гледащи към площада, чакаше осъдения; с нещастника още от сутринта се бяха заели монасите и вече бяха приготвени конете, които, образно казано, трябваше да го откарат в последния му път.

На ъгъла на улица Мутон, до самия площад, четири силни бели першерона 4 4 Першерон — порода едри коне. — Б.пр. с рунтави крака биеха нетърпеливо с копита по паважа, хапеха се един друг и цвилеха за огромен ужас на жените, избрали това място по Божията воля или под напора на тълпата.

Обаче най-силно привличаше тълпата централният прозорец на Кметството с плътно спуснати червени плюшени завеси, извезани със злато, през който беше преметнат килим, украсен с кралския герб.

Това беше кралската ложа. Църквата „Свети Йоан“, намираща се на Гревския площад, удари един и половина, когато на този прозорец, приличащ на рамка, се появиха лицата, които трябваше да я запълнят.

Пръв се появи крал Анри III, блед, с безжизнен поглед, почти съвсем плешив, въпреки че не беше на повече от тридесет и пет години; очите му бяха хлътнали дълбоко в тъмните си орбити, нервен спазъм изкривяваше устните му.

Видът му беше мрачен и същевременно величествен и измъчен — по-скоро сянка, а не човек, по-скоро призрак, а не крал. За поданиците си той беше непонятна загадка; при появяването му те не знаеха какво да правят — да викат „Да живее кралят!“ или да се молят за душата му.

Анри беше с къса черна дреха, обшита с черен ширит, без ордени и скъпоценности; само на малката му шапчица бляскаше брилянт, прикрепящ три къси извити пера. С лявата си ръка кралят държеше черна болонка, изпратена от снаха му Мария Стюарт 5 5 Мария Стюарт (1542–1587) — съпруга на френския крал Франсоа II, след смъртта му се връща в Шотландия; кралица на Шотландия (1560–1567). През 1567 г. Мария Стюарт, свалена от престола, бяга в Англия, където е хвърлена в затвора и екзекутирана през 1587 г. — Б.пр. , намираща се в заточение; на фона на копринената козина на кученцето изпъкваха дългите му бели, сякаш алабастрови пръсти.

След него вървеше Екатерина Медичи 6 6 Екатерина Медичи (1518–1589) — съпруга на френския крал Анри II (1547–1559), майка на тримата последни крале от династията Валоа: Франсоа II (1559–1566), Шарл IX (1560–1574) и Анри III (крал на Франция от 1574 до 1589 г.). — Б.пр. , сгърбена от годините — кралицата-майка беше вече шестдесет и шест-шестдесет и седемгодишна. Главата й беше все още гордо изправена, острият й поглед блестеше под смръщените й както обикновено вежди. С неизменните си траурни дрехи тя приличаше на студена мраморна статуя.

Редом с нея се появи тъжното кротко лице на кралица Луиза Лотарингска — съпругата на крал Анри III, на пръв поглед с нищо незабележима, а всъщност вярна спътница в нещастния му, изпълнен с тревоги живот.

Кралица Екатерина Медичи присъстваше на своя триумф.

Кралица Луиза гледаше екзекуцията.

Крал Анри кроеше важна сделка.

Тези нюанси се усещаха във високомерието на първата, в покорността на втората и в мрачната озадаченост на третия.

Зад високите особи, които народът зяпаше с любопитство, стояха двама красиви младежи — единият беше на двадесет години, а другият на не повече от двадесет и пет.

Те се държаха за ръце, въпреки етикета, неразрешаващ на хората да изразяват привързаността си един към друг в присъствието на краля или в църквата пред лицето на Бога.

Те се усмихваха: по-младият — неописуемо тъжно, а по-големият — с пленителна очароваща усмивка. Те бяха красиви, високи, бяха братя.

По-младият се казваше Анри дьо Жоайоз, граф дьо Бушаж, по-големият — херцог Ан дьо Жоайоз. Доскоро той носеше името д’Арк, но крал Анри, обичащ фаворита си повече от всичко на света, преди година го издигна в пер на Франция, превръщайки виконтството дьо Жоайоз в графство.

Към фаворита народът не питаеше онази омраза, която навремето изпитваше към Можирон, Келюс и Шомберг 7 7 Можирон, Келюс, Шомберг — приближени на Анри III. Вж. „Графиня дьо Монсоро“. — Б.пр. — омраза, наследена само от д’Епернон.

Затова тълпата, събрала се на площада, посрещна господаря и двамата братя с радостни, но все пак не особено бурни възгласи.