Александър Дюма - Четиридесет и петимата

Лардил откъсна вкопчилите се ръчички от полата си и започна да тършува в чантата и джобовете на мъжа си.

— Хубава работа! — заповтаря тя. — Сигурно сме я загубили.

— Тогава ще се наложи да ви задържа — каза Лоаняк.

Гасконецът пребледня.

— Казвам се Есташ дьо Мираду — каза той, — за мен ще поръчителства моят роднина господин дьо Сен-Мален.

— А, вие сте роднина на Сен-Мален? — повтори Лоаняк и омекна. — Впрочем, ако ги слуша човек, те са роднини с всички! Е, добре, продължавайте да търсите и гледайте да я намерите!

— Потърси в нещата на децата, Лардил — каза Есташ, разтреперан от досада и тревога.

Лардил се наведе над малък вързоп и започна да прехвърля вещите в него, мърморейки си нещо под нос.

Малолетният Сципион продължаваше да реве с цяло гърло. Неговите едноутробни братя за развлечение му тъпчеха устата с пясък.

Милитор не помръдваше. Човек можеше да помисли, че семейните неприятности не го засягат.

— А какво има под парчето кожа, пришито на ръкава на този дангалак? — попита господин дьо Лоаняк.

— Да, наистина! — развика се ликуващо Есташ. — Спомних си, Лардил го измисли: тъкмо тя приши картата към ръкава на Милитор.

— Че и той нещо да носи — отбеляза иронично Лоаняк. — Здрав като бик, ама си пъхнал ръцете в пояса да не му тежат.

Устните на Милитор побледняха от ярост, а на носа, брадичката и челото му избиха червени петна.

— Биковете нямат ръце — измърмори той и се ококори злобно. — Те имат крака с копита, както някои известни ми хора.

— Тихо! — рече Есташ. — Виждаш, Милитор, че господин дьо Лоаняк се шегува.

— Не, дявол да го вземе, не се шегувам — възрази Лоаняк, — напротив, искам този дангалак да разбере думите ми както трябва. Ако беше мой доведен син, щях да го накарам да носи майка си, брат си, вързопа и гръм да ме удари, ако нямаше да го яхна и при това да му издърпам якичко ушите за доказателство, че е истинско магаре.

Милитор вече губеше самообладание. Есташ стана неспокоен. Но през тревогата му прозираше удоволствие от унижението, на което беше подложен завареникът му.

За да свърши с усложненията и да спаси първородния си син от насмешките на господин Лоаняк, Лардил извади картата от кожената нашивка и я подаде на офицера.

Господин дьо Лоаняк я взе и прочете:

— „Есташ дьо Мираду, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“ Е, минавайте и гледайте да не забравите някое от децата си.

Есташ дьо Мираду отново взе на ръце бебето Сципион. Лардил се хвана за пояса му, двете по-големи деца — за майчината пола, и цялото семейство, след което се влачеше мълчаливият Милитор, се присъедини към вече преминалите през проверката.

— Дяволска работа! — измърмори през зъби Лоаняк, докато наблюдаваше как Есташ дьо Мираду с домочадието си преминава портата. — Ама че войници ще получи господин д’Епернон!… — След това, обръщайки се към четвъртия претендент, той каза: — Сега е ваш ред!

Този човек беше без спътници. Изправен и надут, той, почуквайки с пръст, сваляше праха от дрехата си със стоманен цвят. Котешките му мустаци, зелените святкащи очи, изпъкналите скули и тънките устни придаваха на лицето му онзи израз на недоверие и алчна сдържаност, по който се познава човекът, старателно криещ и кесията, и сърцето си.

— „Шалабър, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“ Добре, вървете! — каза Лоаняк.

— Предполагам, че ще ни възстановят разходите за пътя? — с тих глас попита гасконецът.

— Аз не съм ковчежник, господине — сухо отговори Лоаняк. — Аз съм само охрана на портата. Минавайте.

Шалабър се подчини.

След Шалабър се появи млад русоляв конник. Изваждайки картата, той изръси от джоба си зар за игра и няколко карти.

Конникът се представи като Сен-Капотел и тъй като беше потвърдено от картата, която беше наред, той последва Шалабър.

Оставаше шестият човек, когото един самозван паж застави да побърза. Той протегна картата си на господин дьо Лоаняк. На нея пишеше:

„Ернотон дьо Карменж, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“

Докато господин дьо Лоаняк четеше това, пажът се суетеше и старателно криеше лицето си: отвърнал се, той оправяше съвсем изправната сбруя на коня на своя мним господар.

— Това вашият паж ли е, господине? — попита дьо Лоаняк Ернотон и посочи юношата.

— Както виждате, господин капитан — каза Ернотон, комуто не се искаше нито да лъже, нито да предаде юношата, — той оправя юздата на коня ми.