Александър Дюма - Четиридесет и петимата

Салсед се надяваше в затвора. Надяваше се в камерите за изтезания, продължаваше да се надява в каруцата, с която го караха към мястото на екзекуцията; не губеше надежда дори на ешафода. Не може да се каже, че не му достигаше мъжество, за да се примири с неизбежното. Но той бе един от онези жизнелюбиви хора, които се борят до последния си дъх с упоритост и издръжливост, присъщи не на всеки.

И на краля, и на целия народ беше ясно за какво мисли Салсед непрекъснато.

В същото време Екатерина следеше с тревога и най-малкото движение на злочестия престъпник. Но тя беше твърде далече, за да улови погледа му и да забележи постоянната му игра.

При появата на осъдения тълпата като че ли по силата на някаква магия застана в редици. Всеки път, когато над това развълнувано море се надигнеше нечия глава, бдителният поглед на Салсед я забелязваше за секунди: времето, станало за него изведнъж особено ценно, изостри стократно чувствата му.

Но палачът вече го привързваше към ешафода.

По знак на господин Таншон, лейтенант с къса мантия, командващ екзекуцията, двама стрелци отидоха за конете, проправяйки си път през тълпата.

В същия момент зад вратата на кралската ложа се дочу шум и един служител, повдигайки леко завесата, съобщи на техни величества, че председателят на парламента Брисон и четирима съветници, един от които бил докладчик на процеса, молят за честта да разговарят с краля.

— Отлично — каза кралят и като се обърна към Екатерина, добави. — Ето, майко, сега ще бъдете удовлетворена.

Екатерина кимна леко с глава.

— Господарю, имам една молба към вас — каза Жоайоз.

— Кажи, Жоайоз — отговори кралят, — и ако не молиш милост за осъдения…

— Бъдете спокоен, господарю.

— Слушам те.

— Господарю, и брат ми, и особено аз не понасяме червените и черните мантии 12 12 Имат се предвид членовете на парламента, подчертано презирани от родовата аристокрация. — Б.пр. . Моля да ни разрешите да се оттеглим.

— Нима въобще не ви вълнуват моите работи, господин дьо Жоайоз, та искате да си отидете в такъв момент! — извика Анри.

— Не мислете така, господарю — всичко, което ви засяга, ме вълнува дълбоко. Но аз съм слаб човек — след всяка екзекуция боледувам по цяла седмица.

— Искаш да ме изоставиш, Ан? — попита с печален глас Анри.

— За Бога, господарю, вие сте прекалено взискателен. Не ви ли стига екзекуцията, та искате да се наслаждавате и на малодушието на вашите приятели.

— Остани, Жоайоз, остани. Ще бъде много интересно.

— Не се съмнявам. Дори се страхувам, че ще стане твърде интересно и няма да издържа. Разрешавате ми, господарю, нали?

И Жоайоз тръгна към вратата.

— Какво пък — произнесе Анри с въздишка, — прави каквото искаш. Явно съм обречен на самота.

И като смръщи чело, той се обърна към майка си с надеждата тя да не е чула разговора му с фаворита.

Екатерина имаше слух не по-лош от зрението си, но когато искаше, не чуваше нищо.

През това време Жоайоз шепнеше на брат си:

— По-бързо, по-бързо, дьо Бушаж! Да се промъкнем, докато влизат съветниците. Кралят ни каза „да“, но след миг може да каже и „не“.

— Благодаря ти, братко — отговори юношата. — Нямах търпение да се махна.

Когато се обърна, кралят видя, че младежите вече ги няма, въздъхна и целуна кученцето.

Съветниците стояха мълчаливо в дъното на кралската ложа и чакаха кога негово величество ще заговори.

Кралят помълча и се обърна към тях.

— Е, какво ново, господа? — попита той. — Здравейте, господин Брисон.

— Господарю — отговори председателят с присъщото му достойнство, — идваме по желание на господин дьо Ту и ви молим да помилвате престъпника. Ако обещаете това, той ще направи някои разкрития.

— Нима вече не ги е направил, господин председателю? — възрази кралят.

— Да, господарю, частично, но нима те са достатъчни за ваше величество?

— Това е моя работа, господине.

— Означава ли това, че ваше величество знае за участието на Испания в това дело?

— На Испания? Да, господин председателю, както и на други страни.

— Би трябвало да се докаже официално.

— Затова, господин председателю — намеси се Екатерина, — кралят смята да отложи екзекуцията, ако виновният напише и подпише признанията, направени от него по време на изтезанията.

Брисон погледна към краля.

— Имам такова намерение — каза Анри, — няма да крия повече. Упълномощавам ви, господин Брисон, да съобщите това на осъдения.