Александър Дюма - Четиридесет и петимата

Салсед, най-после седнал, пое няколко пъти дълбоко въздух, разтърка ръката си, изтри устните си и отметна влажните си от пот коси.

— Хайде, хайде — каза Таншон, — седнете по-удобно и опишете подробно всичко!

— Не се безпокойте — отговори Салсед; протягайки ръка, за да вземе перото, — ще видят онези, които ме изоставиха.

С тези думи той огледа за последен път площада. Явно за пажа настъпи моментът да се покаже — той хвана за ръката Ернотон и каза:

— Господине, за Бога, повдигнете ме, не виждам нищо.

— Ей Богу, младежо, прекалявате.

— Само тази последна услуга, господине.

— Наистина прекалявате…

— Трябва да видя осъдения, разбирате ли? Трябва да го видя.

И тъй като Ернотон се бавеше, пажът се примоли:

— Смилете се, господарю, имайте милост, моля ви!

Юношата вече не беше капризният тиранин, той молеше тъй жално, че беше невъзможно човек да устои. Ернотон го взе на ръце и го повдигна, удивен от лекотата на крехкото младежко тяло.

Сега главата на пажа се издигаше над главите на останалите зрители.

Точно в този момент Салсед взе перото и огледа площада.

Той видя юношата и застина в изумление.

Пажът сложи два пръста на устните си. Неизразима радост озари лицето на осъдения. Тай видя знака, който така нетърпеливо чакаше, знака, който му известяваше, че ще му помогнат.

Известно време Салсед гледаше площада, после хвана листа хартия, който му подаваше обезпокоеният от неговите колебания Таншон, и започна трескаво да пише.

— Пише, пише! — понесе се в тълпата.

— Пише! — промълви кралят. — Кълна се в Бога, ще го помилвам.

Внезапно Салсед спря и още веднъж погледна юношата.

Той повтори знака си. Салсед продължи.

Скоро той пак вдигна очи.

Този път пажът не само направи същия знак, но и кимна с глава.

— Свършихте ли? — попита Таншон, без да откъсва поглед от хартията.

— Да — отвърна машинално Салсед.

— Тогава подпишете.

Салсед постави подписа си, без да гледа — очите му бяха устремени към юношата.

Таншон протегна ръка към листа.

— Да се даде на краля! — каза Салсед.

И колебаейки се, той даде хартията като победен войник, връчващ на врага последното си оръжие.

— Ако наистина сте признали всичко, господин дьо Салсед — каза лейтенантът, — вие сте спасен.

Осъденият се усмихна — нито иронично, нито тревожно, като че ли нетърпеливо питайки нещо тайнствения си събеседник.

Изморилият се Ернотон реши да пусне юношата, разтвори ръце и момъкът стъпи на земята.

Изгубвайки от погледа си младия човек, Салсед обезумяло запита:

— Но кога, кога?

Никой не му отговори.

— Хайде побързайте! — извика той. — Кралят всеки момент ще прочете написаното.

Никой не помръдна.

Кралят разгърна припряно признанието на Салсед.

— О, проклятие! — изрева Салсед. — Нима се подиграха с мен? Но нали я познах, това беше тя, тя!

Кралят прочете първите редове и се разгневи. После пребледня и възкликна:

— О, негодник! Злодей!

— Какво има, сине? — попита Екатерина.

— Той се отказва от признанията си, майко. Твърди, че никога нищо не е признавал.

— А по-нататък?

— Заявява, че дьо Гиз не са виновни и нямат никакво отношение към заговора.

— Е, какво пък — промърмори Екатерина, — ами ако това е истина?

— Той лъже! — извика кралят. — Лъже най-безсрамно.

— Как да разберем това, сине мой? Може дьо Гиз да са оклеветени. Може съдиите да са сбъркали от престараване…

— Какво говорите, госпожо! — извика Анри несдържано. — Аз чух всичко.

— Кога?

— Когато престъпникът беше подложен на изтезания. Бях зад завесата и не изпуснах нито една негова дума — всяка от тях се забиваше като гвоздей в мозъка ми.

— Тогава нека проговори отново чрез мъчения.

Но в гнева си Анри вдигна ръка.

Лейтенант Таншон повтори жеста.

Ръцете и краката на осъдения бяха вързани отново. Четирима души скочиха на конете, изплющяха камшици и четирите коня се устремиха в различни посоки.

Чу се ужасяващо хрущене и раздиращ душата вопъл. Видя се как ръцете и краката на нещастния Салсед посиняха, издължиха се и се наляха с кръв. В лицето му нямаше вече нищо човешко — той приличаше на демон.

— Предателство, предателство! — закрещя той. — Искам да говоря, всичко ще кажа! О, проклета хер…

Гласът му, надвикал конското цвилене и шума на тълпата, внезапно секна.

— Спрете, спрете! — извика Екатерина.

Беше късно. Главата на Салсед, надигната от болка и ярост, внезапно падна на ешафода.