Александър Дюма - Четиридесет и петимата

— Почти нищо. Вървях след тях, те не се опитваха да се скрият, да свърнат от пътя или да сменят посоката.

— Къде живее тя?

— Недалеч от Бастилията, на улица Ледигиер. Когато стигнахме до дома й, нейният спътник отново се обърна и пак ме видя.

— Ти даде ли му знак, че би искал да поговорите?

— Не посмях. Може да ти се стори странно, но аз се стеснявах от него почти толкова, колкото от господарката му.

— Не влезе ли в дома й?

— Не, братко.

— Анри, просто не мога да повярвам, че ти си Жоайоз. Но се върна там на следващия ден, нали?

— Да, обаче напразно. Напразно, ходих и до кръстовището Жиписиен, напразно се разхождах по улица Ледигиер.

— Непознатата беше изчезнала?

— Да, като че ли никога не беше съществувала.

— Поразпита ли за нея?

— Наоколо живеят малко хора и никой не можа да ми каже нищо. Причаквах спътника й, за да го разпитам, но и той не се появяваше. Само светлината, проникваща вечер през капаците на прозорците, ме утешаваше, че тя е все още там. Опитах всичко, за да проникна в дома й — писма, подаръци, цветя, но — напразно. Една вечер прозорците й не светнаха — предполагам, че й беше омръзнало моето преследване и се беше преместила. Но къде — не знаех.

— Все пак си успял да откриеш прекрасната си непозната, нали?

— По щастлива случайност. Самото провидение ми помогна. Преди две седмици, беше в полунощ, вървях по улица Бюси. Знам, братко, че строго се спазва заповедта да се гаси светлината. А прозорците на една сграда не просто светеха — на третия етаж гореше истински пожар. Затропах силно и на прозореца се показа човек. „У вас има пожар!“ — извиках аз. „За Бога, по-тихо! — отговори той. — По-тихо, знам.“ „Да повикам ли нощната стража?“ — „Не, не викайте никого!“ — „Мога ли да ви помогна?“ — „Желаете ли? Тогава идвайте, ще ви бъда признателен цял живот!“ — „Как да вляза?“ — „Ето ключа!“ — каза той и хвърли през прозореца ключ.

Качих се бързо по стълбището и влязох в стаята, където беше пожарът. Гореше подът. Това беше лаборатория на химик. Правейки някакъв опит, той беше разлял на пода възпламеняваща се течност и така беше избухнал пожарът. Когато влязох, химикът вече беше загасил огъня и аз можех да го разгледам. Беше около тридесетгодишен, поне така ми се стори. Ужасен белег грозеше бузата му, а друг се врязваше дълбоко в челото му. Гъста брада почти скриваше лицето му. „Благодаря, господине — каза той, — но виждате — вече се справих. Ако сте благороден човек — моля ви, идете си. Всеки момент може да влезе господарката ми и ще й бъде неприятно да види в дома си чужд човек в такъв късен час.“

Чувайки гласа му, аз се вцепених и за малко да извикам: „Вие сте човекът от улица Ледигиер, слугата на неизвестната дама!“ Исках да го разпитам, но внезапно вратата се отвори и в стаята влезе една жена. „Какво става, Реми? — попита тя, заставайки на прага. — Защо е този шум?“ О, братко, това беше тя, по-прекрасна отпреди. Това беше жената, споменът за която непрекъснато терзаеше сърцето ми. Неволно възкликнах и слугата ме погледна настойчиво. „Благодаря ви, господине — повтори той, — още веднъж ви благодаря, но виждате — пожарът е изгасен. Моля ви, идете си.“ „Приятелю — отговорих аз, — подканвате ме доста нелюбезно.“ „Госпожо — каза слугата, — това е той.“ „Но кой?“ — попита тя. „Младият благородник, когото срещнахме на кръстовището Жиписиен и който вървеше след нас до улица Ледигиер.“ Тогава тя ме погледна и по погледа й разбрах, че ме вижда за първи път. „Моля ви, господине, идете си.“ Аз се колебаех, исках да поговорим, но думите не излизаха от устата ми. Стоях неподвижен и ням, гледах само нея. „Моля ви господине — каза слугата, по-скоро тъжно, отколкото мрачно, — нали не искате господарката ми да бяга за втори път!“ „Опазил ме Бог — отвърнах с поклон, — но аз с нищо не съм ви оскърбил, госпожо.“ Тя не отговори. Остана безчувствена, безмълвна и студена. Обърна се и изчезна като привидение в полумрака на стълбището.

— Това ли е всичко? — попита Жоайоз.

— Да. Слугата ме изпрати до вратата и каза: „Моля ви, в името на Бога и Дева Мария, забравете всичко!“ Побягнах объркан и зашеметен. Всяка вечер оттогава идвам на улица Бюси. Затова, когато излязохме от Кметството, краката ми сами ме понесоха насам. Скривам се зад ъгъла на къщата срещу нейния дом и понякога успявам да видя светлина в прозореца й — това е целият ми живот, цялото ми щастие.

— Чудесно щастие, няма що! — възкликна Жоайоз.

— Уви! Ако поискам повече, рискувам да загубя и това.