Александър Дюма - Четиридесет и петимата

— А ако погубиш себе си, като си толкова покорен на съдбата?

— Братко — каза Анри с тъжна усмивка, — чувствам се щастлив.

— Но това е невъзможно!

— Какво да се прави! Щастието е нещо относително. Знам, че тя е там, че е жива, че съществува. Ако напусне и този дом, ако отново ми се наложи да живея в неизвестност, бих полудял, братко, или бих станал монах.

— Да пази Бог! Стигат на семейството ни един безумец и един монах.

— Не ме увещавай, Ан, и не ми се присмивай!

— Позволи ми да ти кажа…

— Какво?

— Че си хлътнал като ученик.

— Безсилен съм да се боря. По-добре да плувам по течението, отколкото да се боря с него.

— А ако то те повлече към дълбокото?

— Ще потъна там, братко.

— Така ли смяташ?

— Да.

— Не съм съгласен с теб и на твое място…

— Какво би направил ти, Ан?

— Щях да науча името й, на колко години е… На твое място…

— Ан, Ан, ти не я познаваш!

— Затова пък познавам теб. Слушай, Анри, нали имаше петдесет хиляди екю, дадох ти ги, когато кралят ми подари сто хиляди на рождения ми ден…

— Те и досега стоят в сандъка ми, Ан, не съм похарчил нито екю.

— Още по-зле! Да ги нямаше — разбирам!

— Но, братко!

— Никакво „Но, братко!“. Обикновеният слуга се подкупва с десет екю, добрият — със сто, отличният — с хиляда, и най-най-прекрасният — с три хиляди. Да допуснем, че имаме работа със слуга светец — двадесет хиляди, и той ще е твой. Така ще ти останат сто и тридесет хиляди ливри, за да купиш жената светица, която слугата светец ще ти осигури. Анри, приятелю, ти си просто глупак.

— Ан — произнесе Анри с въздишка, — има хора, които не се продават, тях дори кралят не може да купи.

Жоайоз се успокои.

— Добре, съгласен съм — каза той. — Но няма човек, който да не иска да отдаде сърцето си другиму.

— Това е друго!

— А ти направи ли нещо, за да ти отдаде сърцето си тази безчувствена красавица?

— Сигурен съм, Ан, че направих всичко, което зависи от мен.

— Чуйте ме, граф дьо Бушаж, вие просто сте се предали! Срещнали сте жена, която скърби, живее в самота, плаче, а вие тъгувате, въздишате — по-скучен сте и от нея! Тя е самотна — бъдете по-често с нея, тя е тъжна — бъдете весел, тя скърби за някого — утешете я и заменете покойника в сърцето й!

— Невъзможно е, братко.

— А ти опита ли?

— И защо?

— Поне заради самия опит. Казваш, че си влюбен, нали?

— Думите не стигат, за да опиша любовта си.

— Добре тогава, след две седмици тя ще бъде твоя жена.

— Братко!

— Давам ти думата на един Жоайоз. Надявам се, че не си се отчаял?

— Не, тъй като никога не съм се надявал.

— В колко часа се показва тя?

— Казах ти, братко — тя никога не се показва.

— Как изглежда домът й?

— Триетажна сграда, на втория етаж има тераса.

— Може ли да се проникне в дома през терасата?

— Може.

— А какво има срещу него?

— Друга сграда, по-висока.

— Кой живее там?

— Някакъв буржоа.

— Добър, лош?

— Добър, понякога чувам как се смее дори на собствените си мисли.

— Купи този дом.

— А кой ти казва, че той го продава?

— Предложи му двойна цена.

— А ако дамата ме види?

— И какво от това?

— Ще изчезне отново. А ако не се показвам, надявам се рано или късно да я видя пак.

— Ще я видиш още тази вечер.

— Тази вечер?

— Ще отидеш под балкона й в осем часа.

— Ще бъда там както всеки ден, макар и без никаква надежда.

— Впрочем, кажи ми адреса й.

— Между портата Бюси и двореца Сен Дьони, почти на ъгъла на улицата на Августинците, на двайсетина крачки от странноприемницата „Мечът на гордия рицар“.

— Отлично, ще се срещнем в осем.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще видиш, ще чуеш. А сега отивай у дома. Облечи се колкото може по-хубаво, сложи си най-скъпите украшения, напръскай косите си с най-фин парфюм — тази вечер ще превземеш твоята крепост.

— Дано Господ те чуе, Ан!

Те си стиснаха ръцете.

Скоро Ан стигна до една красива, готическа сграда, недалеко от Парижката света Богородица, вдигна смело чукчето на вратата и шумно потропа.

Анри тръгна мълчаливо по една виеща се уличка, водеща към двореца на Правосъдието.

Докато траеше разговорът, който току-що разказахме, нощта се спусна и обгърна града.

Салсед умря и зрителите започнаха да се разотиват. Вече рядко се срещаха хора по улиците.

Близо до портата Бюси една розова сграда, изрисувана с бяла и синя боя, постепенно се изпълваше с шум. Домът се наричаше „Мечът на гордия рицар“ и представляваше огромна странноприемница, построена наскоро с амбицията да угоди на всички вкусове.