Александър Дюма - Четиридесет и петимата

— Имате ли и други заповеди, ваше величество?

— Не. Но признанията трябва да се повторят пред народа, в противен случай ще отменя помилването.

— Слушам, господарю. Трябва ли да назове имената на съучастниците си?

— Всички имена, без изключение.

— Дори ако показанията уличават тези хора в държавна измяна и въоръжен метеж?

— Дори и ако това са най-близките ми роднини.

— Всичко ще бъде направено според волята на ваше величество.

— Но без недоразумения, господин Брисон. Да занесат на осъдения перо и хартия. Да напише признанията си публично — така ще покаже, че разчита на нашето милосърдие. А след това ще видим.

— Но мога ли да обещая?…

— Разбира се!

И покланяйки се на краля, господин Брисон излезе след съветниците.

— Той ще проговори, господарю — каза Луиза Лотарингска, треперейки цялата. — Ще проговори и ваше величество ще го помилва. Вижте, на устните му е излязла пяна.

— Търси с поглед някого — каза Екатерина. — Но кого?

— Не е трудно да се досетим, дявол да го вземе! — възкликна Анри III. — Търси Пармския херцог, херцог дьо Гиз, търси негово католическо величество моя брат 13 13 Испанският крал — Б.пр. . Търси, търси! Нима си въобразяваш, че на Гревския площад е по-лесно да се направи засада, отколкото по пътя?

Салсед видя, че стрелците тръгнаха за конете, видя как в кралската ложа влязоха председателят и съветниците и след това си отидоха; той разбра, че кралят, е заповядал да се извърши екзекуцията.

Тогава на устните му се появи кървавата пяна, забелязана от младата кралица. Обзет от предсмъртно нетърпение, той ги беше изпохапал до кръв.

— Няма никого! — прошепна той. — Никого от тези, които обещаха да ми помогнат… Подлеци! Подлеци! Подлеци!

Лейтенант Таншон се приближи до ешафода и се обърна към палача:

— Пригответе се.

И даде знак на помощниците си да доведат конете, Когато конете бяха на ъгъла на улица Ванери, един познат ни красив младеж скочи от камъка, на който стоеше, блъснат от петнадесет-шестнадесетгодишен юноша, явно увлечен от ужасното зрелище.

Това бяха тайнственият паж и виконт Ернотон дьо Карменж.

— По-бързо, по-бързо — пошепна пажът на ухото на спътника си, — вървете напред, не бива да губим време!

— Но там ще ни смачкат — отговори Ернотон, — вие сте обезумял.

— Искам да виждам, колкото се може по-добре! — каза властно пажът.

Ернотон се подчини.

— По-близо до конете — каза пажът, — не се отделяйте от тях, иначе няма да стигнем.

— Но те ще почнат да ритат!

— Хванете последния за опашката — така конете никога не ритат.

Въпреки волята си Ернотон се подчини на странното влияние на момчето. Той хвана коня за опашката, а пажът на свой ред се вкопчи в колана му.

И сред вълнуващата се като море тълпа, оставяйки по пътя ту парче от наметало, ту някой къс от дреха, ту къдрава якичка от риза, те се оказаха заедно с конете на три крачки от ешафода с отчаяния Салсед.

— Стигнахме ли? — пошепна юношата едва поемайки си дъх.

— Да — отговори виконтът, — слава Богу, пристигнахме. Останах без сили.

— Нищо не виждам.

— Минете напред.

— Не, още е рано… Какво става там?

— Подготвят въжетата.

— А осъденият?

— Оглежда се на всички страни като ястреб.

Конете бяха край ешафода и помощниците на палача връзваха ръцете и краката на Салсед към хамутите им. Когато грубите въжета се врязаха в глезените му, Салсед изстена.

С последен, неподлежащ на описание поглед, той обгърна огромния площад така, че всичките сто хиляди души се оказаха в полезрението му.

— Господине — учтиво му каза Таншон, — не бихте ли казали нещо на народа, преди да започнем? — а на ухото му прошепна: — Чистосърдечно признайте всичко… и ще спасите живота си.

Салсед го погледна в очите. Този поглед проникна в душата на Таншон и като че ли намери там истината.

Салсед не се лъжеше — той разбра, че лейтенантът е искрен и ще изпълни обещанието си.

— Виждате, че всички ви изоставиха — продължи Таншон. Единствената ви надежда е в това, което ви предлагам.

— Добре! — дрезгаво каза Салсед. — Успокойте тълпата. Ще говоря.

— Кралят иска писмено признание, подписано от вас.

— Тогава ми развържете ръцете и ми дайте перо. Ще пиша.

— Признание?

— Да, признание.

Зарадван, Таншон даде знак. Веднага един стрелец подаде на лейтенанта мастилница, перо и хартия, които той постави на дъските на ешафода.

Отпуснаха с три фута връвта, крепко стягаща дясната ръка на Салсед, и го нагласиха така, че да може да пише.