Уилям Дийл - 27

— Окей, хайде — каза Дилинджър и двамата с Хари влязоха. След една минута влязоха и партньорите им.

Демпси както винаги вдигна глава да погледне кой влиза. Непознати. Погледна ги повторно. Този с очилата смътно приличаше на…

Дилинджър извади пушката изпод дъждобрана си. Мъжът зад него обърна табелата на вратата на „Затворено“ и дръпна пердето.

— Слушайте всички викна рязко и високо мъжът с пушката. — Млъкнете и ме слушайте. Аз съм Джон Дилинджър и сме тук, за да оберем тази банка. Не викайте, госпожо, просто преглътнете, аз познавам викачите, щом ги видя. Всички просто млъкнете и седнете на пода. Настанете се удобно и не пипайте алармата, не викайте и не вдигайте шум, иначе някои хора ще пострадат. Този там е Нелсън Бебока и пръстът му много играе върху спусъка. Четири минути, Хомър! Сега, не искаме да пострада никой, разбирате ли? Тук сме само за да изтеглим малко пари.

Той се засмя и надникна през прозореца. Пушката бе насочена към тавана. В банката имаше шестима служители и четирима клиенти. Ван Митър, Кларк и Пиърпонт коленичиха, Нелсън изтича по гърбовете им, прескочи през касиерската витрина, изблъска две от касиерките и отвори вратата. Дилинджър гледаше секундомера. Другите трима станаха и влязоха в отделението за бизнесмени. Мазето беше отворено.

Дилинджър погледна през прозореца и видя един полицай — вървеше по отсрещния тротоар на главната улица.

— Господи! — каза той под нос. — Ченге.

Тайлър Огълсби беше оставил Лутър Конклин на телефона, за да направи редовната си обиколка в три часа. Беше запланувал да отиде до банката, но пердетата бяха спуснати и се виждаше табелата „Затворено“. Провери часовника си. Или той беше назад, или Бен Скоби беше избързал. Той влезе в бръснарницата.

— Какъв е този пожар в Делхи? — попита го Ник Константин.

— Новият магазин — отговори Тайлър. — Голям пожар. Още не са изгасили. Лестър отиде да помогне…

„Сигурно отива да се подстриже“ — помисли си Дилинджър, когато Огълсби влезе в бръснарницата, и се обърна към заложниците, опрял приклада на пушката си в бедрото си. Извади една цигара, сложи си я в устата и драсна клечка кибрит в нокътя на палеца си.

— Искам да си изясним едно нещо — почна Дилинджър, докато палеше цигарата. — Аз не съм гангстер, аз съм банков крадец. Гангстерите са отрепки, те работят за такива като Капоне и бандата му и им плащат да трепят хора. Знаете какво разправят за мен — че имам най-пъргавия ум и най-бавния пистолет в страната. Аз не съм убиец, без значение какво сте чели по вестниците. Три минути, Хомър! Ние ограбваме банките, понеже те ограбват вас! Вземат ви къщите, дават ви указание как да използвате собствените си пари и се правят на по-святи от Господа. Те не заслужават нищо по-добро от това, което правим с тях.

Отзад в склада Нелсън Бебока хвърляше пари в една чанта, която Хомър ван Митър държеше отворена.

— Защо, по дяволите, дърдори тия глупости? — изръмжа Нелсън, докато тъпчеше пакетите двадесетачки в торбата. — Прави всички ни на глупаци.

— Отвлича им вниманието, Лестър — отговори Ван Митър. — Просто си върши работата и остави Джони да прави каквото знае. Това ще е страхотна плячка, по дяволите! — Той широко се усмихна и разтърси торбата, та да намести парите на дъното. После викна към Дилинджър: — Изглежда добре, Джони!

Дилинджър отново погледна навън. Никаква следа от ченгето. Той бръкна в джоба си, извади един пистолет и го размаха към десетината седящи на пода.

— Виждате ли това? Това е моят щастлив талисман; Това е дървен пистолет… Точно така, дървен! Изрязах го от една дъска за пране и го боядисах с боя за обувки. Излязох с него от затвора в Краун Сити, под носа на пазачите, и си тръгнах с колата на шерифа. Все още не е измислен затвор за Джон Хърбърт Дилинджър, хора.

Демпси седеше на пода, държеше си коленете, мислеше си за положението и не можеше да сдържи усмивката си. Дилинджър я видя, пресече помещението и се наведе над Демпси.

— Намираш ли, че това е смешно, приятелю?

— Не, мистър Дилинджър — отговори Демпси.

— Е, харесват ми хората с чувство за хумор, приятел. Черпя те една пура. — Той извади една пура и я пъхна в джобчето на сакото му. — Ако не пушиш, ти почерпи някого.

Пак погледна секундомера и викна:

— Две минути, Хомър! — Отиде до вратата и без да се вълнува, нито да бърза, отмести лекичко пердето и надникна. Никаква следа от ченгето. Пак се обърна към групата на пода.

— По дяволите, времената са такива, че човек, дори да иска, не може да си намери свястна работа. Слушайте, — аз съм роден в Муърсвил, дето се казва, почти сме съседи. Прекарах първите си години в щатското поправително училище. Всъщност съм си едно най-обикновено градско момче. Баща ми държи една бакалница там в Муърсвил, точно като тази през улицата. Мене ме издирват в седем щата, по дяволите, издирват ме в щати, където дори не съм стъпвал! Не че не сме си взели и нашия дял от банките, отбележете си. По дяволите, обрали сме над дузина банки. Хари Пиърпонт, това конте там, е изработил петнайсет — шестнайсет. И Хомър ван Митър е обрал, колко, към двайсет ли, Хомър?