Уилям Дийл - 27

„Но най-окуражаващото — помисли си 27 със задоволство — е, че са самодоволни.“

Шосе 29 на щата Индиана представляваше дълга, тясна лента бетон, простираща се на юг от Логанспорт до Индианаполис под пустото заплашително небе. Един черен пакард бръмчеше към град Делхи. Петимата души в него бяха облечени в костюми и черни шапки с периферия, с изключение на мъжа, седнал отпред до шофьора. Джон Дилинджър носеше твърда сламена шапка — нещо като негова търговска марка.

— Не ми харесва как бръмчи тази кола, Ръс — каза Дилинджър на шофьора.

— Трябват й нови свещи и контакт, нов въздушен филтър…

— Стига глупости бе? — изръмжа от задната седалка Лестър Джилис, който сам се наричаше Големия Джордж, но бе познат по света като Нелсън Бебока. — Свещи-мещи, не ги разбирам тия работи и не ме интересуват.

— Всички ли помните плана? — попита Дилинджър и се обърна към тримата отзад. Те кимнаха уверено.

— Да го повторим ли още веднъж?

— Не, знам го, за Бога — каза Нелсън.

— Наистина ме нервираш, Лестър — каза Дилинджър.

— Не ме наричай така. Казах ти, обичам да ме наричат Джордж.

— Доста умно — засмя се шофьорът. — Предполагам, че ако името ти беше Джордж, щеше да искаш да те наричаме Пърси.

— Затваряй си устата.

— Добре, добре — каза Дилинджър. — Не се разправяйте. Имаме да вършим работа.

Нелсън се облегна и разтърси рамене. Избухливият му нрав се дължеше на комплекса му за малоценност още от малък — той беше нисичък, нямаше и метър и шейсет, и негодуваше от факта, че най-търсеният човек в цяла Америка е Дилинджър — по право той, Нелсън, би трябвало да е враг номер едно на обществото. Но неговата банда беше избита, а той не можеше да действа сам.

— Как така измисли този план? — попита той.

— Направи ми го един експерт.

— Кой?

— Хърман К. Лам.

— Кой? — попита Хомър ван Митър. Обаждаше се за първи път след закуската.

— Хърман Лам. Би трябвало да знаеш това име, той е бащата на съвременния банков обир. Тринадесет години е обирал банки преди да го хванат.

— Хайде де! — каза Ван Митър скептично.

— Къде го срещна? — попита Нелсън.

— Не съм го срещал. Помниш ли Уолтър Дитрих?

— Да. Вече се е оттеглил, нали?

— Спотайва се — каза Дилинджър. — Познавам Уоли откакто направих първият си удар в Мичиган Сити. Той работи с Хърман Лам цели тринадесет години. Тринадесет години, без да го хванат. Тайната на Лам беше планирането, изпълнението и бързината. Той взимаше в предвид всичко, правеше планове точно като моите и никога не се бавеше повече от четири минути. И винаги знаеше как да се измъкне.

Дилинджър беше среден на ръст, с оредяваща руса коса, сега боядисана черна, и високо чело. Хлътналите му сини очи бяха покрити от очила със златни рамки без лещи. И въпреки че бе прекарал болезнени часове да преправя отпечатъците от пръстите си с киселина, а на лицето си бе направил пластична операция, суетата му бе надделяла — Дилинджър беше мъж, който се харесваше на жените, и продължаваше да се перчи с тънките си мустачки, както и с вечната си сламена шапка.

Другите мъже в колата бяха Хари Пиърпонт, докаран изпит мъж, който обичаше да го наричат „Щастливеца“; Хомър ван Митър, който говореше много малко и се подвизаваше с Дилинджър най-дълго време; и Ръсел Кларк — слаб, суров мъж, който според някои приличаше на Чарлз Линдберг. Кларк беше бивш механик и чудесен шофьор.

Ван Митър, Кларк и Дилинджър бяха стари приятели. Нелсън се бе присъединил към тайфата по-късно и Дилинджър си имаше за него едно наум. Нелсън обичаше да убива и го бе правил много пъти, а това бе нарушение на неписания закон на Джон Дилинджър — никакви убийства. Досега Нелсън бе нарушил само веднъж правилото — беше убил един полицай, докато се опитваше да спаси Дилинджър от полицията. Така че Дилинджър трудно можеше да се оплаче.

— Та как се казваше този град? — понита Ръсел Кларк.

— Делфи — отговори Дилинджър.

— Е, сега го няма на картата, но утре ще се появи — засмя се Ръсел.

— Делфи — каза Пиърпонт. — Що за име е това?

— Гръцко — отговори Дилинджър.

— Как така са му сложили гръцко име?

— Убий ме, ако мога да ти кажа — рече Дилинджър и вдигна рамене.

— Какво става, по дяволите? — викна изведнъж Ван Митър.

На половина миля пред тях един войник бе спрял движението. Имаше поне десетина коли.

— Ах, мамка му… — изръмжа Кларк. Дилинджър погледна наляво и надясно. Пред тях покрай една нива се отбиваше черен път.