— Тази сутрин се забавих петнайсет минути в козметичния салон, защото всички искаха да чуят за „Антъни“ — каза Луиз, докато вечеряха. Тя беше първата в списъка за бестселъра, пристигнал преди няколко дни в градската библиотека. — И всички искаха да чуят за… — тя погледна към Роджър — … пикантните пасажи.
— Какво е пикатни пасажи? — попита брат й.
— Любовни истории — бързо отговори тя и той веднага изгуби интерес към темата, наведе се над тестето картинки от дъвка от поредицата „Полицаи и гангстери“ до чинията си и се оплака:
— Томи си има две картинки на Джон Дилинджър. Две! И една на Мелвин Първис. И иска пет мои картинки за единия Джон Дилинджър. Не е гот.
— Не е честно — поправи го Луиз.
— Така е в бизнеса, момчето ми — каза Бен Скоби. — Казват му закон за търсенето и предлагането. Той предлага, ти търсиш. И си мунти.
— И губиш — поправи го Луиз.
— И губиш — каза баща й намръщено.
— Ама той ми е приятел — възрази Роджър. — Нали и вие с Фред сте приятели с клиентите на банката.
— Различно е — каза Скоби и започна да обяснява за допълнителната гаранция, за лихвите и плащанията, но момчето бързо го отклони от темата и се върна на въпроса как да вземе картинката на Дилинджър от Томи Нютън, без да накърни собствената си колекция.
— Коя картинка е най-ценна? — попита Фред.
— Джон Дилинджър — каза Роджър. — Флойд Хубавеца е втора. Но не може да се мери с Джон Дилинджър.
— Лоша работа! — въздъхна Скоби. — Да си банкер, а синът ти да търси картинка с лика на най-големия банков крадец в историята. — Той поклати глава. — Накъде отива светът?
— Всичко е търсене и предлагане — отговори Роджър и всички се засмяха.
Вечерите у Скоби бяха от скучни по-скучни. Разговорите се въртяха около Рузвелт и как той щял да оправи икономиката, около беизболния сезон и местния панаир след две седмици, около това какво ли е замислила бандата на Дилинджър и дали Джек Шарки има сили да победи германеца Макс Шмелинг в шампионата по бокс в най-тежката категория — най-близката тема до Германия. В края на краищата Европа беше от другата страна на земното кълбо.
— Виж сега, Роджър — каза Демпси. — Тази събота и неделя ще ида до Чикаго да видя майка си. И може би ще мога да намеря един Джон Дилинджър.
— Ама наистина ли?
— Казах „може би“. Не ти обещавам, но ще проверя.
— Защо не вземеш буика? — предложи Луиз. — Няма да ми трябва утре. И ще можеш да се върнеш по-рано.
Демпси бръкна в джоба си и извади цигарените книжки. Роджър го гледаше с огромно внимание. Фред издърпа една тънка хартийка от пакета, сви я с показалец, изтърси малко тютюн, загъна го, облиза крайчеца на хартията и я залепи.
Когато Демпси извади запалката, Луиз протегна ръка и той я сложи в шепата й. Тя обичаше гладките й позлатени страни и я потърка с палеца си, прекара го и по уникалната вълча глава на върха, после я отвори и му запали цигара.
— Ще взема автобуса както винаги — каза Демпси.
Той си тръгна пеша за вкъщи в хладния пролетен дъжд и когато стигна Трета улица, спря срещу една стара викторианска къща, малко отделена от околните сгради. Сгушен под дъжда, с ръце, пъхнати в джобовете, той гледаше към салона на мис Бевърли Алърди. Пердетата както винаги бяха дръпнати и се чуваше силна музика — негърски блусове и много смях. Женски смях. Той се чудеше доколко ли далече стигат жените в този малък град. Не можеше да рискува да посети къщата. Докато стоеше, отново почувства познатия импулс, познатото напрежение в слабините си и започна да го обхваща гняв.
Бе измислил историята с болната си майка в Чикаго, когато познатото желание го обхвана за първи път, и оттогава вземаше автобуса за Чикаго в четири часа почти всеки месец, регистрираше се в хотел „Ендустър Бийч“ и наемаше услугите на най-скъпите компаньонки в Средния запад, момичета, които се съгласяваха да понасят садистичните му игри срещу добро заплащане. От няколко дни пак мислеше да предприеме това пътуване — изпитваше все по-голяма нужда да го направи.
Реши да повдигне отново темата за пътуването до Чикаго и да приеме предложението на Луиз за колата — разбира се, след разумен протест. Щеше да бъде интересно да обикаля улиците на Чикаго в търсене на нещо различно.
Докато вървеше към къщи в дъжда, Демпси си помисли какво бе научил за американците през деветте месеца, откакто бе дошъл в Дрю Сити. Те бяха великодушни. Добри приятели, когато те опознаят. И луди по капризите и прищевките. Обичаха спорта и развлеченията и превъзнасяха баскетболните играчи и филмовите актьори, дори богатите, и бяха напълно независими. Във всеки град говореха различно и беше невъзможно да си в крак. Всички ходеха на църква в неделя. Всички, изглежда, проявяваха необикновен интерес към времето. И цялата нация се събираше около радиоприемниците си всяка вечер.
Читать дальше