Уилям Дийл - 27

Най-интересното място на главната улица беше салонът на Джошуа Халем, съседен на универсалния магазин. Той бе забранен за момчета под четиринадесет години, понеже тук се събираха мъжете да си разкажат последните неприлични истории и всяка втора дума беше псувня. Роджър и другите момчета се събираха под предния прозорец, напластен от годините с прах и мазнина, и надзъртаха вътре, към забранените зелени билярдни маси. Старият Халем, който бе загубил единия си крак във войната и имаше истински, ама съвсем истински дървен крак, винаги седеше на високия си стол — дървеният му крак стърчеше право напред, и надзираваше масите; а когато се мръщеше на момчетата и дяволски им намигваше, те се пръскаха като врабчета.

После идваше мебелният магазин на Исак Коен, мрачно и тясно помещение, пълно с маси, легла, матраци, люлеещи се столове, детски креватчета, всичките наблъскани наедно, а до него беше бръснарницата на Ник Константин, която миришеше на талк, прах и боя за обувки там Роджър се беше подстригал за първи път и оттогава ходеше веднъж месечно. Над нея, на втория етаж, беше градският фризьорски салон на Милдред, съпругата на Ник, а диагонално срещу банката беше „При Захария“ — занемарен хотел, където пътниците и търговските агенти можеха да пренощуват за два долара в кревати с провис-нали пружини. Единственият законен бар в града беше зад фоайето на хотела и там бе забранено за деца и жени.

Едно от любимите места на Роджър беше месарският магазин на Джеси Хобърт, понеже там беше видял първото „чудо“ в живота си. Мистър Хобърт донесе пилето някъде изотзад, където държеше в кафези кокошките и пилетата, и го вдигна, да го огледа Луиз. Пилето пляскаше с крила.

— Хубаво пиле — каза Хобърт. — Тлъсто. Като го оскубете, ще е поне две кила.

— Добро е — отговори тя и обърна глава, за да не гледа, а той завъртя пилето във въздуха, за да го омае, после го положи на дъската и — чоп! — отряза му главата с голямата лъскава секира. Обикновено след този момент Хобърт натикваше пилето с врата надолу в една кофа, докато спре да мърда, но в този ден то скочи — наистина скочи от ръката му и затича лудо край тезгяха, докато не падна в дървените стърготини на пода и Хобърт не го хвана. Луиз пребледня и излезе навън, и после разправяше, че й се гадело, докато го готвела. Роджър обаче бе на седмото небе. Това бе един от най-вълнуващите му спомени.

Момчето си умираше да описва случката с обезглавеното пиле на татко Скоби и по-късно на Фред. Навеждаше глава към гърдите си, пъхаше ръце под мишниците си, тичаше из кухнята и се блъскаше в мебелите, както бе правило пилето. После махаше с ръце като с крила и хъркаше, сякаш се задавяше с кръв, а накрая падаше на пода на кухнята и риташе на умряло. Татко му му беше обяснил, че това били рефлекторни действия и че пилето всъщност вече било мъртво, но от това историята ставаше още по-интригуваща.

И точно тая събота, когато отидоха на пазар и след като бе мислил две години върху случката, Роджър събра кураж да поиска повторно представление и извика:

— Пусни го на пода, та да потича!

Хобърт спря да върти пилето, а Луиз веднага го смъмри:

— Роджи! Как може такова нещо! Да не сте посмели, мистър Хобърт! Роджи, излез навън и чакай там.

— Ама, Луизи…

— Веднага вън!

Фред седеше на пейката пред железарския магазин, както всяка събота сутрин, и си говореше с кмета Огълсби. Роджър изтича при него по напечения тротоар и се оплака:

— Уизи не дава на мистър Хобърт да направи фокуса с мъртвото пиле.

— Лошо — каза Фред съвсем сериозно. — Само гледа да ти развали удоволствието.

— Фред! — Луиза вече бе дошла при тях. — Не говори така на детето.

— Виж сега, Роджи, предлагам ти да идем в магазина за млечни продукти и да си вземем по една сода, докато Уизи си направи косата — пак така сериозно продължи Фред, уж без да й обръща внимание. — И щом свърши, ще идем при Барни и ще си вземем хот-дог и ще те оставя за дневното представление в „Тиволи“.

— Ура! — викна Роджър и дори подскочи, въпреки че съботната програма бе все същата през последните шест месеца, и погледна към афиша на „Тиволи“. Джони Вайсмюлер в „Тарзан — Човекът-маймуна“ и четвъртата част на „Експрес «Ураган»“ плюс добавка, което означаваше и анимационен филм.

— О, Господи — прошепна той. — Тарзан! Луиз завъртя очи.

— Това е история за джунглата — каза Фред уверено. — С много диви животни.

— Гледала съм го, Фред — каза Луиз престорено сърдита. — Добре. Ще свърша с покупките и ще вземем пилето след представлението.