Уилям Дийл - 27

Градът си имаше своя дял нехранимайковци и ексцентрици, но бе избегнал моралното падение и увеличението на алкохолизма и хазарта, стимулирани от двадесетте години на века и кризата. Когато „Литерари Дайджест“ писа, че седем от всеки десет души, по равно разпределени по пол, били имали контакти преди женитбата, това предизвика шок в нервната система на града и стана обект на дискусии, водени шепнешком в козметичния салон на Милдред Константин и на седмичните игри по бридж, понеже галенето на задната седалка все още се считаше за грях и увертюра към извънбрачно забременяване, и дори по-лошо, аборт — една дума, която никога не се изговаряше на глас публично.

Вярно, на учителите и полицията плащаха с чекове — най-обикновени разписки, всъщност нещо като полици от градските работодатели, едно съобщение, че ще им бъде платено, когато нещата потръгнат, но тези разписки се уважаваха навсякъде в града. Банката беше оцеляла от краха и в града имаше само едно самоубийство: един счетоводител от железницата се бе отнесъл безотговорно със средствата на компанията и кризата го помете. Той бе отишъл край реката, бе изпил бутилка домашен джин, купен от магазина на мис Белинда Алърди, и си бе пръснал черепа.

— Тук никой досега не е скочил от прозореца — похвали се веднъж Бен Скоби, президентът на банката.

— Защото най-високите сгради в града са двуетажни — каза дъщеря му Луиз.

— Е, имаме си и водна кула — противопостави се Бен. — Ако човек наистина е решил, може да се изкачи там и да скочи.

Скитниците все още идваха на задните врати и търсеха някоя случайна работа, за да спечелят някоя монета или парче хляб. Но както в повечето малки градчета в Америка, с тях се държаха прилично, а понякога дори им намираха работа на полето или в железопътните складове. Шефът на полицията не търпеше Хувърлагерите и когато скитниците все пак започнаха да се заселват около гарата, бързо ги прогони. Насилието в Дрю Сити беше фактически непознато, с изключение на някой бой с юмруци, заради някоя напета хубавица по забавите, и шефът на полицията Тайлър Огълсби, който бе едновременно и кмет, често лежеше нощем в леглото, слушаше печалната въздишка на товарния влак в десет часа, който тракаше по релсите на път за Лафайет, и тайно благодареше на щастливата си звезда, че за дванадесет години никога не е вадил пистолета си от кобура, освен да го почисти.

Всичко това обаче скоро щеше да се промени.

Когато Фред Демпси се премести в града от една банка в Чикаго, Луиз Скоби беше висока, слаба, кокалеста млада жена с вързана на две опашки сламеноруса коса, което правеше мрачните й черти да изглеждат още по-строги. Криеше разкошната си фигура под широки памучни рокли и никакъв грим не омекотяваше изгорялото й от слънцето и обрулено от вятъра лице. Приличаше на едновре-мешна заселничка — дръзка жена със строго лице и официални обноски; в града я смятаха за надменна.

Но скоро след като Фред дойде в банката, в Луиз започнаха да се долавят промени. Дребни, по една на месец. Тя започна да маже устните си с вазелин, после да се пудри, съвсем леко, започна да си скубе и веждите. Подстрига си косата по-късо, после още по-късо и накрая я накъдри.

При случай, например на танци в събота вечер в Организацията на Младите християни, се появяваше в копринени рокли и спортни пуловери, които подсказваха, че в нея се крие нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Но най-голямата промяна не бе във вазелина, коприната и прическата, а в чертите й. Те станаха по меки — тя все по-често се усмихваше. Фред Демпси бе разпалил в Луиз Скоби огън, очевиден за хората в Дрю Сити. Тя най-накрая бе открила мъж, който да съответства на високомерните й норми.

Демпси бе висок, мускулест, скромен мъж с оплешивяващо чело, започваща да побелява коса и стоманеносиви очи, оградени от тънки очила с телени рамки. Дебелият му посребрен черен мустак подсказваше възрастта му и въпреки че той никога не говореше за годините си, в града се знаеше, че е на четирийсет — почти идеалната възраст за Луиз Скоби, която скоро щеше да стане на двайсет и пет. Демпси бе приятен мъж, добре образован и начетен, и бързо се издигна в банката от помощник-касиер в менажер по заемите, понеже си направи труда да опознае хората от Дрю Сити и да стане банкер-приятел, а не плашещо страшилище за хората, когато трябваше да вземат заем, за да си купят нов плуг, хладилник или автомобил. Демпси беше симпатичен и дори когато връщаше някого, го правеше със съчувствие и му предлагаше да опита отново след няколко месеца.