Уилям Дийл - 27

— Това е от стоковия пазар. Прекалено много хора играят на стоковият пазар, без да разбират нищо.

— Точно така, мила — каза Бретъл самодоволно. — Слушай, Франсис, инвеститорите са загубили седемдесет и четири милиарда долара на стоковия пазар, а това е три пъти повече от военните разходи. И почти всичките са глупаци от богатата средна класа, които изобщо не би трябвало да се занимават с това.

— Но по този начин те подпомагат хора като вас, нали, Чарли?

— Почваш за говориш като проклет болшевик.

— Старата песен! — контрира Кигън. — Щом не мислиш като мен, значи си червен.

— Все пак, това е естествен процес, по дяволите — отбягна забележката Бретъл. — Светът преминава през тези етапи на всеки тридесет, четиридесет или петдесет години. Намалява се гъстотата на населението. И се отърваваме от слабаците.

Нямаше значение, че много от фалиралите бяха банкери, брокери от техния ранг — факт, който ясно се виждаше от броя на меките шапки и едноредни палта на опашките пред безплатните кухни. Възгледите на Бретъл бяха типични — богатите да „разредят“ слабаците от утайката. Така че Кигън потисна презрението си. Нямаше смисъл да спори с гостите на Бретъл. Те защитаваха твърдото становище на ситите спрямо гладните.

Към девет часа обаче чу непогрешимият звук от стрелба. Няколко минути по-късно сладкият, парещ мирис на сълзотворен газ заплува през реката, после се чуха други звуци: далечни писъци, цвилене на коне и странно тракане — на танкови вериги по калдъръм. Нощта се освети от десетки пожари.

— Господи, започва се! — извика Бретъл. — Най-после Хувър ще изхвърли тези копелета.

Компанията се струпа край парапета на яхтата; всички се оглеждаха в нощта да видят поне част от битката. Една яхта ги заобиколи и някой извика:

— Хей, Чарли, вече пресичат моста на Единадесета улица!

Бретъл веднага заповяда на капитана да спусне яхтата по реката към моста. Присъединиха се към другите яхти и увеселителни лодки, скупчени до брега, за да наблюдават безплатния спектакъл. На моста един майор на име Айзенхауер бе заложил картечници, за да отреже пътя на бившите войници към града. Друг майор, на кон, с револвер със седефена дръжка, заповяда на хората си да полеят с бензин мизерното селище на брега на Анакостия и да го запалят. Пламъците се разгоряха към черното небе и мъже на коне с размахани саби галопираха пред пращящия ад. В нощта избухнаха бомби със сълзотворен газ, жени и деца бягаха с писъци.

Кигън изведнъж почувства непреодолимо желание да разбере на място какво става. Стоеше на палубата на яхтата ужасен от това, което армията правеше с неговите бивши другари по оръжие, и си припомняше времето отпреди четиринадесет години, когато той бе само една малка част от катастрофата, довела до всичко това.

Сега, сега трябваше да е тук Бърт Радмън и да опише с пълен размах този погром. Дали невероятното нападение над ветераните се провеждаше в целия град, или това бе изолиран случай на насилие? Просто трябваше да разбере.

— Така им се пада на тези комунисти — гордо оповести Бретъл и се удари по бедрото.

— Те не са комунисти, те са ветерани от армията! — викна ядосано Кигън и настоя да го свалят на кея с лодката.

Джоко го откара до главния лагер на ветераните. По улиците бяха разпилени метални кутии от сълзотворен газ, парчета брезент и картони. После, докато минаваха покрай близкия опустял парк, Кигън му каза да спре.

Слезе от колата, хвърли си сакото и вратовръзката и тръгна по склона към останките на един лагер. Всичко беше опустошено — нищо не бе останало несъборено и несчупено.

Един мъж с дрипава армейска риза, инвалид без дясна ръка, вдървено се клатушкаше към него, препъвайки се в останките от лагера. Силуетът му се очертаваше на фона на пожарите в близкия главен лагер. Той спря за момент, погледна втренчено парцаливия надпис „Мир на този дом“, който се развяваше на един строшен кол от палатка, после продължи през развалините.

По покритите с мърсотия бузи на мъжа се бяха стичали сълзи — сигурно от газа, а на ризата му бяха забодени Орден за храброст и Сребърна звезда. Той се препъваше в руините на лагера и мрачно оглеждаше разрушените палатки, изгорелите навеси, останките от кокошарници, отъпканите градини, счупените куфари и разхвърляните навсякъде парцали. Ровеше из по-големите купчини и викаше:

— Томи! Томи, момчето ми, аз съм, баща ти.

Почти се блъсна в Кигън — толкова бе погълнат от претърсването на развалините.