Уилям Дийл - 27

— Какво правиш тук бе, конте? — попита мъжът. Гласът му се изпълни с омраза.

— Изглежда като Аргона в деня след битката — тихо каза Кигън.

— Бил ли си там? Кигън кимна.

— Същото като тук — горчиво каза мъжът, после забръ-щолеви почти несвързано: — Победихме с почести… какъв срам, те опозориха знамето и армията… тази дебела свиня в Белия дом и неговият сводник Макартур. Това е парад, каза момчето ми, Томи, днес следобед и всички се вдигнахме на Пенсилвания Авеню и стояхме там, и гледахме парада на армията, и дори ги приветствахме… и после… после те се спуснаха срещу нас, срещу нас с кавалерия и цял батальон картечари. Видях и знамето на 34-ти пехотен полк, моето собствено поделение, и те бяха с турени щикове… ох, по дяволите, какво стана… всички мислехме, че е някакъв парад и армията идва да ни подкрепи, и някои даже им се радваха. Господи, човече, ние нямаме пушки, нямаме щикове, нито коне, а те имаха танкове, за Бога. С танкове срещу нас! И изведнъж онова копеле се изправи на седлото и заповяда атака. А, това мръсно копеле, дето сигурно играе поло, това конте Патън, с проклетите си пистолети със седефени дръжки! Да заповядва на войниците. На войниците! Нашите собствени другари да ни секат със саби, като жито по жътва, да тичат срещу нас сякаш сме прасета в кочина… видях как промушиха две момчета колкото моя Томи и прегазиха поне пет жени с конете… жени и деца умряха тук днеска… едно бебе лежи ей там, мъртво, задушило се от газа, по дяволите, Господи, по дяволите! Трябва да намеря жена си и сина си, той е само на седем години и хукна, когато те се втурнаха срещу нас с гадните си коне. Търсеше кучето си. Ема тръгна след него, и ги загубих и двамата в пушека и тъмнината… Ох, проклети да са, проклети да са тия копелета! Те опозориха знамето и всеки човек, който е вдигал оръжие да го защити, всеки човек, който е достоен за страната си и гордо е носил униформата. Плюя ви на знамето, мръсници, никога вече няма да мога да му отдам чест, без да ми се къса сърцето. Срам, срам…

Мъжът отмина в мъглата. Продължаваше да бръщолеви яростния си монолог, само от време на време се чуваше как вика жена си и сина си.

Синята мъгла на сълзотворния газ опари очите на Кигън и кожата по ръцете му. Той видя Патън на фона на оранжевото небе — само през една пресечка, на бял кон. Яздеше през развалините и хвалеше мародерите си: „Добра работа“, „Браво, момчета“. Кигън се върна при колата. Джоко Нейлс се бе облегнал на предната броня, от очите му течаха сълзи.

— Просто не мога да повярвам — изохка той. — Нали се бихме рамо до рамо с тия момчета, Франк.

— Знам, Джоко, знам — отговори Кигън. — Да се махаме оттук.

Върнаха се в хотела, почти не спаха и още преди зори поеха обратно към Бостън. В първите лъчи на зората главната магистрала, излизаща от Вашингтон, изглеждаше като полесражението при Гетисбърг или Атланта. Жени, деца, дрипави мъже, объркани и покрусени, пъплеха по асфалтовата настилка на магистралата: безброй скитници, които нямаха къде да живеят и какво да ядат, които нямаха дори надежда, се бяха впуснали в безцелното си пътуване за никъде. Дори нямаха домове, където да се върнат. Под всеки мост и край всеки железопътен център имаше парцаливи Хувърградове — селища от палатки, пълни с обикновени хора, които пътуваха с железниците от един отчаян лагер в друг в търсене на надежда; хора, загубили вяра в институциите, банките, производителите, застрахователните компании и водачите си.

Спряха за бензин и Кигън купи един сутрешен вестник с надеждата да намери някакъв смисъл в трагичния развой на нощните събития, както го бе намерил веднъж в статията на Бърт Радмън за Бело Ууд. Надяваше се да разбере чия заблудена глупост е изпратила армията срещу тези мъже, които веднъж вече бяха погледнали смъртта в очите заради знамето на родината си. Но репортажите бяха частични, неубедителни и неточни. На първата страница Хувър поздравяваше Макартур за това, „че ни избави от обсадата на Вашингтон“ и по-надолу заявяваше: „Пазете се от тълпата тя разрушава, тя консумира, тя мрази — но никога не гради“.

Кигън смачка вестника и го хвърли на пода.

Когато стигнахме в Ню Йорк, отидохме с колата направо в предизборния щаб на Рузвелт и му додписах чек за двеста и петдесет хиляди долара. И след една седмица напуснах Щатите и оттогава съм тук. — Той спря за момент и загледа двойката лебеди, които плуваха към тях.

— И сега ти е мъчно и искаш да се върнеш у дома — каза тя. — Ти не си се отказал от Америка. Но много хора тук също не са се отказали от Германия.