Уилям Дийл - 27

Той кимна бавно и каза:

— За теб това е важно. Но, Джени, ти трябва да живееш. Хората все още се влюбват, женят се и си имат деца. Хитлер не може да спре това. Политиката и любовта нямат нищо общо. Те са като маслото и водата. Тук става опасно и това е още една причина да се махнеш. Омъжи се за мен, мила. Ела в Америка. Нека опитаме. Когато нещата тук се уталожат, ще се върнем.

— Аз те обичам — заекна тя, — но… но…

И спря. Опитваше се да подреди всички нишки на дилемата си. Кигън усети смущението й, пресегна се и я погали.

— Забрави за това. Виж лебедите. Лебедите бавно плуваха покрай тях.

— Знаеш ли, че лебедите пеят само когато се любят и когато умират?

— О, сега го измисли! — възкликна тя.

— Абсолютно вярно е — каза той и сложи ръка на сърцето си. — Затова наричат последните думи на умиращия човек неговата лебедова песен.

Тя също сложи ръка на гърдите му и за момент по лицето й пробяга страх. Той се наведе и я целуна. Устните й, меки и пълни, бавно се разтвориха и езикът й погали долната му устна.

— Не се бой — прошепна Кигън. — Ние няма да изпеем лебедовата си песен.

Тази година пролетта дойде рано, донесе топлина след зимните снегове, така необходимия дъжд и прерийни ветрове с дъх на мед, които подтикваха първите кълнове на житото и царевицата да се покажат от земята; и обещанието, че 1934 година, както и предишните пет години, ще бъде плодородна. Някога земя на индианците делавари и потаватоми, централните равнини на Индиана бяха изключително плодородни, прочути бяха и с големите си прасета, с които местните хора се гордееха с право. Това бе сладката земя на Бут Таркингтън и Джейми Уитком Райли, земя, населена с шотландски и германски потомци, които с голяма неохота признаваха, че Коул Портър, авторът на „мръсни“ песни за неприличните представления в Бродуей, също е от техния щат.

На шосе номер 36 имаше малка табела, която гласеше: „Дрю Сити, Индиана. Основан 1846 година. Дом на 2162 щастливи хора“. Отдолу бе добавено „и един начумерен старец“. На трийсетина метра след нея имаше пътепоказател със стрелки, насочени на северозапад към Чикаго, отдалечен на сто и четиридесет мили, към Саут Бенд на седемдесет и една миля на север и към Индианаполис на седемдесет и две мили на юг.

Дрю Сити бе типичен средноамерикански град на североизточния бряг на река Уобаш по маршрута на Или-нойската централна железница и бе горд с наследството си — битката за Типекану, състояла се близо до Лафайет, на около двадесет мили оттук. Градът бе заобиколен от плодородни, буйни поля с жълто жито, сочна царевица с човешки бой и градини с най-сладките домати в страната, ако се вярваше на приказките на фермерите в събота пред железарския магазин на Джейсън или в парка на една пресечка от съда, където те се събираха веднъж седмично, за да си разменят лъжи и клюки. В града, който беше една трета католически, а останалите му жители бяха лютерани, протестанти и презвитерианци, имаше четири църкви. Имаше две еврейски семейства и нямаше никакви цветнокожи. На няколко мили източно от града живееше малка общност евангелисти.

Главната улица — всъщност доста тясна, беше самото шосе номер 36. Останалите бяха павирани само покрай нея, а в края на града, на брега на реката, имаше малък парк, колкото бейзболно игрище, с половин дузина огнища и няколко дървени маси. Илинойската централна железница минаваше оттатък реката и влизаше в града чак в западния му край. Нито изолиран, нито до главните пътни артерии, Дрю Сити беше относително благоденстващ град, тъй като допреди да усети жилото на кризата пет-шест години бе имало добра реколта и двете индустриални предприятия, мелницата, разпределителната гара за Илинойската централна железница и фабриката за обувки бяха преживели опустошителното въздействие на кризата почти незасегнати.

В Дрю Сити нямаше нищо необикновено или уникално. Той беше обикновен малък американски град от хоросан, тухли и дърво, клечащ в равнините на северна Индиана. Обикновени бяха и жителите му, които имаха същите болки, проблеми и малки победи, както другите хора от всеки друг град с неговата големина. Центърът бе съвсем малък, с двуетажни тухлени постройки. На първите етажи имаше магазини, а над тях — канцеларии и кабинети. Доктор Кимбърли, градският лекар, беше над млекарницата, а доктор Хендкрафтър, зъболекарят — отсреща над галантерийния магазин на Брофи. Градският адвокат Уилям Хортън, който пиеше много, беше над универсалния магазин на Аарон Мур и на табелката му пишеше: „У.Б.Хортън, адвокат“, и на долния ред: „Завещания — Разводи — Тъжби“. Офисът на Хортън бе идеално разположен, тъй като той винаги започваше деня в магазина отдолу, прегърбен над една от кръглите маси до тезгяха — лекуваше махмурлука си с газирани напитки и черно кафе.