Уилям Дийл - 27

Освен това прекарваше доста време с малкия Роджър Скоби, сякаш момчето бе негово собствено. Роджър вече не беше чувствителното, затворено в себе си дете, което едва промърморваше „Здравей“ и гледаше в краката си, а се бе превърнал в типично палаво седемгодишно момче, като част от заслугата бе на Демпси, понеже Бен Скоби може и да беше приятен мъж, прям и честен, човек, за когото е измислен изразът „солта на земята“, но никога не бе отделял достатъчно време на сина си. Бен боготвореше и двете си деца и въпреки че му трябваше почти година, за да се съвземе след смъртта на жена си, се бе възстановил само за да потъне в скучната еднообразна рутина на банката. Беше тайно доволен, когато Фред и Луиз започнаха да се срещат. Бен Скоби усещаше със сърцето си, че не е честно да обременява младата си дъщеря със задължения, които нормално ангажират майката. Тя беше прекарала доста години под това иго и Фред Демпси, изглежда, бе възпламенил отново нейния младежки дух. За Бен Скоби и за целия Дрю Сити Демпси изглеждаше идеалната партия.

Луиз бе посветила съботите на Роджър, за покупки и да си направи косата. И на Фред Демпси. Въпреки че Скоби живееха на по-малко от миля от центъра, на Роджър му бе разрешено да ходи там само в събота и при специални случаи, понеже според баща му това бе достатъчно изкушение за едно седемгодишно момче. Така че ходенето до центъра винаги беше изключително преживяване. Малкото момче усещаше чувство за сигурност да знае, че седмица след седмица всичко ще си е на същото място, непроменено. Е, почти всичко. От време на време се отваряше нов магазин или някой от старите сменяше собственика си, както новият „Пет и десет цента“ на Улсуърт. Управителят — казваше се Джери — се беше върнал от Изтока миналата есен и беше подарил на Роджър едно хвърчило, което идваше чак от Япония, а после бе поф-лиртувал с Луиз. Роджър бе достатъчно голям, за да разбира какво става. А сестра му беше достатъчно учтива, но даде да се разбере, че нейният избор е Фред Демпси. Все пак Роджър задържа хвърчилото и веднъж в парка Джери му помогна да го вдигнат чак до небето. Роджър харесваше младия управител, но не чак толкова, колкото Фред. След Пол Силвърблат и Томи Нютън Фред беше най-добрият му приятел. Освен това Фред и Луиз ходеха стабилно и Фред работеше в банката на баща му, така че всичко бе идеално. Предаността на Роджър не зависеше от никакви хвърчила.

Всяка събота Луиз и Роджър ходеха в центъра заедно. Той си мушкаше ръката в нейната и винаги успяваше да я преведе покрай бензиностанцията и гаража, на чийто под бе разлят бензин и масло. Бензиностанцията го плашеше, въпреки че не знаеше защо. Не беше заради купчината гуми или шишетата автомобилно масло върху изкривените лавици, или остратата миризма на бензин, натежала във въздуха. Плашеше го работният канал. Имаше някакво лошо знамение, нещо опасно и тайнствено в подобната на гроб дупка в пода. И той тайно се възхищаваше на Франки Балфър, чийто баща бе собственик на бензиностанцията, понеже беше на седемнадесет години и слизаше в страшната дупка само с едно фенерче, и работеше по автомобилите. Роджър стоеше до гаражната врата и наблюдаваше с широко отворени очи, слушаше тракането на гаечните ключове и съскането на въздушния маркуч, докато Франки се ровеше в металните търбу-си на автомобилите, клекнали точно над главата му.

Следваше млечният бар, съвсем нов, свърталище на по-големите ученици, защото само там даваха кока-кола. После идваше бакалницата на Отис Карнаби, месарницата на мистър Хобарт и читалнята „Християнско учение“. По-нататък бе закусвалнята на Барни Морън с мазните покривки и пейките със скъсан линолеум, която миришеше вкусно на силно кафе, палачинки и препечен хляб, а върху почернялата скара цвърчаха наденици и сланина. И най-накрая идваше банката на баща му, точно на ъгъла.

И точно срещу нея беше най-любимото място на Роджър, кино „Тиволи“, между книжарницата на старата мома госпожица Ейми Уинтрон и малкия универсален магазин на Лукас Бейли — дупка, пълна с памучно кадифе, сатен, копчета върху малки картончета, галоши, кройки на дрехи, престилки и целулоидни яки за ризи. Имаше и безвкусни играчки — червени вагони, картинни мозайки, марки за колекционерите, дървени свирки, но истинската съблазън за Роджър бе пълната с бонбони стъклена вит-ринка. Роджър обикновено харчеше там по една петцен-това монета — половината от седмичната си дажба. Гледаше съсредоточено подносите с ментолки и карамели, купчинките дропс, смукалките, спиралите от червен и черен небет-шекер, скъпите шоколадови бонбони и вафлите „Неко“ и с болка правеше избора си. Другата монета спестяваше за дневното представление в „Тиволи“.